Адри излиза от къщата, разрошва малкия си брат и стиска ръката на треньора.
– Сюне – казва Сюне.
– Знам кой си – казва Адри и веднага пита: – Какво мислиш за следващия сезон? Имаме ли шанс за горната дивизия? Трябва да вземеш няколко играчи, които могат да се пързалят, не мислиш ли? Да изриташ ония от втората и третата тройка, дето имат олово в краката.
Минават няколко секунди, докато Сюне осъзнае, че тя говори за мъжкия отбор. Свикнал е близките на младежите да му задават въпроси само за юношеския отбор и малко се озадачава.
– Човек винаги има шанс. Но шайбата не само се плъзга... – казва Сюне.
– Ами и подскача! – засмива се Адри.
Сюне изглежда объркан и Бени приятелски пояснява:
– Адри играеше. В Хед. Беше страшна гад, правеше повече нарушения и от мен.
Сюне се засмива одобрително. Адри прави жест към оградата.
– Е, какво можем да направим за теб?
– Искам да си купя куче – казва Сюне.
Адри се пресяга и го хваща за рамото. Изглежда корава, но се усмихва приятелски.
– Съжалявам, но не мога да ти дам да си купиш куче, Сюне. Мога да ти подаря едно. За това, че изгради клуба, който спаси живота на малкия ми брат.
Бени диша през носа и насочва погледа си към кучетата. Устните на Сюне потръпват. Успява да се стегне и да каже:
– Тогава... кое кутре ще препоръчаш на един стар, пенсиониран чичо?
– Това там – казва Бени, без да се колебае, и посочва едно кученце.
– Защо?
Този път момчето потупва възрастния мъж по рамото.
– Защото ще бъде предизвикателство.
Давид седи сам на трибуната в залата. Като никога гледа в тавана, а не към леда.
Има мигрена, намира се под по-голямо напрежение от всякога, не помни кога за последно е спал цяла нощ без прекъсване. Приятелката му вече няма сили изобщо да опитва да общува с него у дома, защото така и така не получава отговори. Той живее в мислите си, а в мислите си денонощно се намира на леда. Въпреки това, или може би точно заради това, не може да откъсне поглед от старите, захабени банери, които висят над него: „Култура, ценности, принадлежност“.
Днес ще дава интервю за местния вестник, спонсорите го уредиха. Давид възрази, но президентът на клуба просто се засмя: „Искаш медиите да пишат по-малко за вас? Тогава кажи на отбора си да играе по-зле!“. Още отсега може да се досети какви ще са въпросите. Ще го питат: „Какво е това, което прави Кевин Ердал толкова добър играч?“. А той ще отговори така, както винаги: „Талант и тренировки. Десетки хиляди дребни неща, които е повтарял десетки хиляди пъти“. Но това всъщност не е вярно.
Никога не би могъл да го обясни на някой журналист, но в крайна сметка един треньор никога не би могъл да създаде такъв играч. Защото това, което прави Кевин по-добър от останалите, е съвършеният му инстинкт на победител. Не че мрази да губи, просто е неспособен дори да опита да приеме, че може да не спечели. В неговия свят такава концепция не съществува. Той е безмилостен. Не можеш да научиш някого на това.
Спортът е фантастичен, но и тежък. Боже, колко ли часове влагат момчетата в хокея? Какво ли не е жертвал самият Давид! Целият ти живот до двайсет-двайсет и пет годишна възраст е само тренировки, тренировки, тренировки, а какво ти остава, когато се окаже, че не си достатъчно добър? Нищо. Нямаш образование, нямаш спасителен пояс. Играч, който е добър колкото Кевин, може би ще стане професионалист. Може би ще печели милиони. Играчите, които са ПОЧТИ толкова добри? Те отиват във фабриката, която се намира от другата страна на горичката до залата.
Давид гледа банера. Докато отборът му продължава да печели, той ще има работа, но ако загубят? Колко крачки делят него самия от фабриката? Какво друго има, освен хокея? Нищо.
Седеше точно тук, когато беше на двайсет и две, и си мислеше абсолютно същото. Тогава Сюне седна до него. Давид го попита за банера, попита го какво означава за него, а Сюне отговори: „Принадлежността означава, че се стремим към една и съща цел и всеки има конкретна роля в постигането ѝ. Ценностите означават, че можем да разчитаме един на друг. Че се обичаме“. Давид мисли дълго, преди да попита: „Ами културата?“. Сюне придоби по-сериозно изражение, подбирайки внимателно думите си. Накрая каза: „За мен културата се оформя както от това, което поощряваме, така и от това, което позволяваме“.