– Отиди да си вземеш душ, миришеш така, все едно стаята се е подпалила и някой е опитал да я изгаси с „Ред Бул“. Татко ще ви закара до училище след двайсет минути!
Мая се измъква неохотно изпод завивките. От опит знае, че няма смисъл да се инати. Все пак няма една от онези майки, с които можеш да спориш. Има си от онези майки, които са адвокати и никога не спират да бъдат такива.
– Татко каза, че ти ще ни закараш.
– Татко е грешно осведомен. А ти ще бъдеш ли така добра да помолиш Ана да почисти кухнята, след като приключи със смутитата си? Обичам я, тя е най-добрата ти приятелка, и не ми пречи, ако спи тук по-често, отколкото спи у дома си, но ако ще прави смутита в кухнята, трябва да се научи да слага капака на миксера, а ти трябва да я научиш поне на ОСНОВНИТЕ функции на парцала за съдове. Окей?
Мая обляга китарата на стената и тръгва към банята, а щом обръща гръб на майка си, завърта очи.
– Не ми върти очи. Виждам те да го правиш дори когато не те виждам да го правиш – изсумтява майка ѝ.
– Спекулации и слухове – измърморва дъщеря ѝ.
– Казвала съм ти, че хората говорят така само в американските сериали! – възразява майка ѝ.
Дъщерята отговаря, като затваря вратата на банята съвсем малко по-силно от необходимото. Петер крещи „СКЪПА!!!“ отнякъде. Мира вдига още една блуза от пода и в същия момент чува как Ана възкликва „fuck[7], по дяволите“, преди да измаже тавана на кухнята със смути.
– Сега можех да правя нещо друго с живота си, да знаете – казва Мира тихо на никого конкретно и пъха ключа от „Волво“-то в джоба на якето си.
Мъжете в офиса все още се смеят на шегата за високите токчета, когато до бюрото на президента достига внимателно прокашляне откъм вратата. Президентът на клуба махва на чистачката да влезе, без да я погледне. Чистачката моли всички за извинение, а повечето мъже вътре я игнорират, макар че един от тях отмества услужливо крака, когато тя се протяга, за да изпразни кошчето. Чистачката му благодари дружелюбно, никой не ѝ обръща внимание, тя не се засяга. Най-големият талант на Фатима е способността да не безпокои никого. Изчаква да излезе в коридора, преди да се хване за гърба и да нададе кратък болезнен стон. Не иска някой да я види така и да разкаже на Амат. Любимото ѝ момче се притеснява твърде много.
Капки пот парят в очите на Амат, когато той спира до мантинелата. Стикът му лежи на леда, ръкавиците се плъзгат по пръстите му заради влагата, всяко вдишване дере гърлото му, млечната киселина бушува в бедрата му. Трибуната е празна, но въпреки това момчето от време на време поглежда натам. Майка му все казва, че трябва да са благодарни, тя и той, и Амат я разбира. Никой не изпитва повече благодарност от нея: към страната, града, хората и клуба, към общината, съседите и работодателя ѝ. Благодарност, благодарност, благодарност. Това е работа на майките. Работа на децата обаче е да мечтаят. Така че синът ѝ мечтае, че един ден майка му ще може да влиза в някоя стая, без да моли за извинение.
Мига, за да махне потта от очите си, наглася си каската и стъпва здраво върху леда. Още веднъж. И още веднъж. И още веднъж.
Петер има четири пропуснати обаждания от президента на клуба. Поглежда стресирано часовника и се обръща към Мира, която влиза в кухнята. Тя оглежда с усмивка кашата, която Ана е оставила след себе си по плота и по пода. Знае, че вътрешно Петер сигурно крещи истерично. Двамата чистят по различен начин: Мира не обича дрехи по пода, а Петер наистина ненавижда мръсотията. Когато се срещнаха, целият му апартамент изглеждаше все едно някой е влязъл с взлом вътре, с изключение на кухнята и банята, които бяха чисти като операционна. Домът на Мира беше пълната противоположност. Може да се каже, че бъдещите съпрузи не си приличаха особено.
– Ето те! Закъснявам за съвещанието в клуба. Виждала ли си ключовете за „Волво“-то? – изпръхтява той.
Опитал е да си сложи вратовръзка и сако и, както обикновено, му се е получило горе-долу. Облеклото на Мира е безупречно, сякаш платовете се подмазват на тялото ѝ. С меко движение с едната ръка тя отпива от кафето и си облича палтото.
– Мда.
Петер стои до нея с разрошена коса, пламнало лице и смути по чорапите.
– И би ли желала да ми кажеш къде са?
– В джоба ми.
– А? Защо?
Мира го целува по челото.
– Ами, захарче, това е добър въпрос. Вероятно съм решила, че би било добре да ги взема, ако искам да отида на работа с „Волво“-то. Опасявах се, че може би няма да се сметне за подобаващо един адвокат да пали колата си, като свързва жици, все едно е крадец.
Петер прокарва объркано ръце през косата си.