– Какво става с твоето момче?
Петер си поема дъх и кима.
– Кевин? Справя се фантастично, спечелиха полуфинала. Той игра изключително.
– Значи няма да съжалявам, ако кажа на моите хора да го вземат?
Сърцето на Петер започва да бие по-бързо.
– Сериозно? Обмисляте да го привлечете?
– Ако ми дадеш дума, че това няма да е грешка. Доверявам ти се, Пийт!
Петер никога не е звучал по-сериозно, когато казва:
– Мога да ти дам дума, че ще получиш фантастичен играч.
– И той е... правилният човек?
Петер кимва уверено, защото знае какво означава това. Когато взимат един играч за сметка на друг, клубовете от НХЛ правят огромна финансова инвестиция. Затова проучват и най-малките подробности. Не е достатъчно да си добър на леда, клубовете не искат никакви неприятни изненади, включително такива, свързани с личния живот на играчите. Петер знае, че не би трябвало да е така, но в днешно време правилата на играта са такива. Преди няколко години чу за голям талант, който изхвърчал от списъка с най-желани играчи, защото скаутите научили, че баща му е наркоман и престъпник. Това ги стреснало, не знаели как ще реагира тийнейджърът, ако изведнъж се събуди като хокейна звезда и милионер. Затова Петер казва истината, която знае, че Брайън така копнее да чуе:
– Кевин е правилният човек. Има отлични оценки в училище. Идва от стабилно семейство и е добре възпитан. Определено няма „off the ice problems[38]“.
Брайън тананика доволно в другия край на линията.
– Чудесно. Чудесно. И играе със същия номер като теб, а? Деветка?
– Да.
– Мислех, ще окачат тениската с девети номер на тавана.
Петер се засмива.
– Сигурно ще го направят. Но на нея ще стои името на Кевин.
Брайън избухва в смях. Приключват разговора с обещанието, че скоро пак ще се чуят и че Петер ще отиде със семейството си в Канада, за да се видят. И двамата знаят, че лъжат. Помежду им е останал само хокеят.
Амат събира конусите и шайбите след тренировката не защото някой му е казал така, а защото му се струва естествено, а и му дава възможност да се отдели от останалите. Очаква съблекалнята да е празна, когато влиза вътре, но заварва там Бобо и Кевин. Двете седемнайсетгодишни момчета събират лепенки от пода и ги хвърлят в кошчето.
Амат стои на вратата. Учудва се колко лесно става всичко, което следва.
– Лют е взел колата на баща си. Ще ходим на кино в Хед! – казва Кевин, сякаш това е най-естественото нещо на света.
Бобо потупва весело Амат по гърба.
– Нали ти казах! Вече си един от нас!
Двайсет минути по-късно седят в колата. Амат се досеща, че седи на мястото на Бени, но не задава въпроси. Лют пак се хвали, че са му духали. Кевин моли Бобо да разкаже „някой добър виц“ и Бобо така се екзалтира, че безалкохолното, което тъкмо е отпил, излиза през носа му и оплисква почти цялата седалка, при което Лют побеснява. Смеят се високо. Говорят за финала, за дългото пътуване с автобус до града, където ще играят, за момичета и купони, за това какво ли ще бъде, когато всички заиграят в мъжкия отбор. Амат се включва в разговора, първоначално с неохота, но скоро го изпълва приятното, топло чувство за принадлежност. Защото така е по-лесно.
Дори в Хед ги разпознават, дори там ги тупат по гърба и ги поздравяват. След киното потеглят с колата и Амат си мисли, че се прибират, но Лют завива по големия път малко след табелата за Бьорнстад. Спира при езерото. Амат разбира причината чак когато Кевин отваря багажника. Вътре има бира, фенери, кънки и хокейни стикове. Поставят шапките си на леда вместо греди, но с намаляването на бирата започват повече да си говорят, отколкото да играят. Бобо прочиства гърло и пита:
– Как се разбира къде свършва кожичката на пишката? Просто се чудя... например, когато някого го обрязват, как знаят къде да режат? Гледал съм адски внимателно и няма някаква линия или нещо такова!
– Напомни ми да не ти давам да държиш ножицата за лепенки в съблекалнята – казва Лют и всички така се разсмиват, че якетата им заблестяват от разлята бирена пяна.
Тази вечер четири момчета играят хокей на езерото и всичко изглежда просто. Все едно са деца. Амат се учудва колко е лесно. Да си мълчиш, за да бъдеш част от колектива.
Петер отново хвърля подскачащата си топка в стената. Опитва се да не гледа към документите върху бюрото си, да не мисли за Сюне като за човек, а да гледа на него просто като треньор. Знае, че самият Сюне би искал това. Клубът на първо място.
Ръководството и спонсорите могат да бъдат задници, Петер го знае по-добре от всекиго, но те искат същото като него и Сюне: клубът да е успешен. А успехът изисква от нас да пренебрегнем собственото си его. Понякога на Петер му се налага да си замълчи, когато ръководството настоява да се осъществи идиотски трансфер, а след това да си замълчи още веднъж, когато се окаже, че е бил прав. Понякога го инструктират да подпише седеммесечен договор с даден играч, така че клубът да не му плаща заплата през лятото. От своя страна, играчите се регистрират като безработни и получават помощи от общината, а от време на време Фрак подписва фалшиви уверения, че ги е взел „на стаж“ в магазина, докато в действителност цяло лято тренират с отбора, а в началото на сезона подписват нови седеммесечни договори. Малките клубове понякога трябва да заобикалят някои етични правила, за да оцелеят финансово, Петер е приел това като част от работата. Веднъж Мира му каза: „В този клуб имате неприятна култура на мълчание, Петер, като при военните и престъпниците“. Но понякога може би културата на мълчание е нужна, за да има култура на победата.