Пуска кучетата и ги оставя да си играят под светлината на лампите. Това винаги помага. Дърветата и животните, те никога не са я наранявали.
Кевин се прибира и минава покрай родителите си в кухнята и всекидневната, без да се налага да ги поглежда в очите. Качва се по стълбите, затваря вратата на стаята си и прави лицеви опори, докато му причернее пред очите. Когато къщата утихва и вратата на спалнята на родителите му се затваря, той си облича дрехите за бягане и се измъква навън. Тича толкова бързо, че да не му останат сили да мисли.
Ана върви след кучетата, които прекосяват осветената алея. Кевин спира рязко петнайсет метра по-напред. Първоначално тя не реагира, мисли си, че може би се е изплашил от животните. Но после разбира, че е спрял заради нея. Два дни по-рано не би могъл дори да посочи лицето ѝ на картинка, ако ще тя да е единственият човек на снимката. Сега обаче знае коя е. И не изглежда нито горд, нито засрамен, а това са единствените изражения, които Ана е виждала по лицата на момчетата в училище, след като през уикенда са преспали с момиче.
Не, Кевин се страхува. Никога не е срещала по-изплашен човек от него.
Мая опитва да свири на китара, но пръстите ѝ треперят твърде много. Тялото ѝ се поти под големия сив суитшърт, но когато родителите ѝ я питаха, тя се оправда, че ѝ е студено заради треската. Придърпва качулката по-плътно около врата си, за да прикрие синините. Дръпва ръкавите до средата на дланите си, за да не се виждат тъмносините ѝ китки.
Звъни се на вратата. Твърде късно е, за да е някой от приятелите на Лео. Чува майка си да говори с някого, едновременно облекчена и притеснена, както само майките умеят. Някой чука и Мая се преструва, че спи, докато не разбира кой стои отвън.
Ана затваря внимателно вратата след себе си. Изчаква да чуе стъпките на Мира да се отдалечават към кухнята. Задъхана е. Тичала е дотук по целия път от Възвишението, поравно бясна и паникьосана. Вижда следите по врата и китките, колкото и приятелката ѝ да се опитва да ги скрие. Когато най-накрая поглежда Мая в очите, сълзите бликват, търсят всяка вдлъбнатина, всяка гънка в кожата им, текат на вадички и капят от брадичките им. Ана прошепва:
– Видях го. Беше изплашен. Копелето беше изплашено. Какво ти направи?
Сякаш за Мая случилото се е било нереално, преди да го каже на глас. А щом го прави, веднага се озовава обратно в момчешката стая с трофеите и плакатите. Опипва разплакано суитшърта, търсейки копче, което никога не е било там.
Разпада се в ръцете на Ана, а Ана я прегръща така, все едно животът ѝ зависи от това – с цялото си сърце желае да е на мястото на Мая.
Никога повече няма да намериш такива приятели, каквито имаш на петнайсет.
28
Когато бяха деца, струва им се съвсем скоро, Ана и Мая все си мечтаеха за Ню Йорк. Как ще живеят там, когато станат богати и известни. Мая щеше да бъде богатата, а Ана – известната, което беше непонятно за всички, виждали как едната иска единствено да свири на китара, а другата – да дялка дървени мечове. Разликата между двете се изразяваше най-ясно в това, че Мая казваше „навън в гората“, а Ана – „вътре в гората“, защото за Мая градът бе нормалното, а за Ана – обратното. Въпреки това мечтите им бяха пълната противоположност: Мая мечтаеше за спокойно музикално студио, а Ана – за развълнувано море от хора. Ана искаше да стане известна, за да получава одобрение, а Мая искаше да стане богата, за да може грам да не ѝ пука какво мислят всички останали. И двете са необяснимо сложни и именно заради това се разбират.
Когато бяха наистина малки, Ана смяташе да играе хокей на професионално ниво. Прекара един сезон в момичешкия отбор в Хед, но беше твърде неспокойна, за да изпълнява наставленията на треньорите, и постоянно се спречкваше с другите играчи. Накрая татко ѝ обеща да я научи да стреля с флоберка, ако Ана спре да го кара да я води на тренировки. Тя виждаше, че татко се срамува от това, че е различна, а предложението за стрелбата бе твърде добро, за да откаже.
Когато порасна малко, реши да стане спортен коментатор, но после влезе в горните класове и научи, че момичетата в Бьорнстад могат да харесват спорт, но не и по начина, по който тя го харесваше. Не и толкова много. Не толкова, че да обясняват на момчетата за правила и тактики. Тийнейджърките трябва на първо място да се интересуват от хокеисти, не от хокей.