Затова сведе глава и се отдаде на истинските национални спортове на Бьорнстад: срам и мълчание. Именно те докарваха мама до лудост. Ана за малко не тръгна с нея, но накрая промени решението си и остана. Заради Мая, заради татко, и може би защото обичаше дърветата толкова много, колкото понякога ги мразеше.
Винаги си е мислила, че гората учи хората в Бьорнстад да си мълчат. Когато ловуваш и ловиш риба, трябва да си тих, за да не изплашиш животните, а ако се научиш на това още от малък, то се отразява на начина, по който общуваш. Затова Ана винаги се е разкъсвала между импулсите да крещи с цяло гърло и изобщо да не отваря уста.
Лежат една до друга в леглото на Мая. Ана прошепва:
– Трябва да разкажеш.
– На кого? – издишва Мая.
– На всички.
– Защо?
– Защото иначе той ще го направи отново. На някое друго момиче.
Отново и отново водят същите мълчаливи спорове, помежду си и сами със себе си, защото Ана знае, че е абсурдно да иска нещо такова: точно сега Мая да се чувства отговорна за някого другиго. Точно тя да се изправи и да се разкрещи в най-тихия град на света. Да подплаши животните. Ана закрива лице с длани, за да не чуят родителите на Мая, че някой в стаята плаче.
– Шибаната вина е моя, Мая, изобщо не биваше да те оставям сама. Трябваше да се досетя. Да те потърся. Бяха такава проклета, проклета, страхливка. Аз съм виновна, аз съм винов...
Мая хваща нежно лицето на приятелката си.
– Вината не е твоя, Ана. Не сме виновни ние.
– Трябва да разкажеш – хълца Ана отчаяно, но Мая поклаща глава решително.
– Можеш ли да пазиш тайна?
Ана кима, подсмърча и обещава:
– Заклевам се в живота си.
– Не е достатъчно. Закълни се в техното.
Ана започва да се смее. Как да не обичаш непонятно много човек, който успява да те разсмее точно в такъв момент?
– Заклевам се във всички форми на електронна музика. Освен лайняното юротехно от деветдесетте.
Мая се усмихва и избърсва сълзите ѝ, поглежда я в очите и прошепва:
– В момента Кевин е наранил само мен. Но ако разкажа, ще му позволя да нарани и всички, които обичам. Не мога да понеса такова нещо.
Държат се за ръце. Седят една до друга в леглото и броят приспивателни, чудят се колко ли ще са нужни, за да отнемат живота си. Когато бяха деца, всичко беше различно. Струва им се съвсем скоро, защото наистина беше така.
Бени я вижда отдалече: черната шайба върху надгробната плоча. Стояла е там няколко часа; той я изтръсква от снега и прочита какво е написано върху нея. Една-единствена дума.
Когато Кевин, Бобо, Лют, Бени и останалите играчи бяха малки, преди мачовете Давид им даваше шайби с кратки съобщения, на които искаше да обърнат особено внимание. „По-агресивно в защита“ или „пързаляй се повече“, или „имай търпение“. Понякога пишеше разни неща само за да ги разсмее. Можеше с мъртвешка сериозност да се приближи към най-притеснения играч в автобуса и да му подаде шайба, а когато играчът я погледне, да види думите: „Ципът ти е разкопчан. Пишката ти виси навън“. Давид имаше чувство за хумор, което демонстрираше само пред играчите си, а това ги караше да се чувстват избрани. В това отношение шегите са нещо могъщо, могат както да приобщават, така и да отчуждават. Да създадат едновременно „ние“ и „вие“.
Преди всичко Давид можеше да внуши на играчите си чувството, че вижда всеки един от тях. Покани целия отбор на вечеря у дома и запозна играчите с приятелката си, но когато клубът организира мач „бащи и синове“ за всички момчешки отбори, Давид беше единственият треньор, който не се появи. Вместо това отиде да вземе Кевин и Бени, единия – от двора му, а другия – от гробището, и отиде да играе с тях на езерото.
Бореше се за тях, буквално. Когато Бени беше на девет или десет, стилът му на игра вече вбесяваше родителите на противниковите играчи. По време на едно гостуване срещу детския отбор на Хед Бени бутна един от противниците, който се разкрещя, че щял да извика баща си. Бени не му обърна особено внимание, но след мача един мъж се появи в тъмния коридор, вдигна го за врата, блъсна го грубо в стената и изрева: „Я да те видя, циганче проклето! На корав ли ще се правиш?“. Бени не се изплаши, но изпита спокойната увереност, че след миг ще бъде убит. Наоколо имаше още възрастни, които видяха какво става, но не се намесиха. Бени така и не разбра дали ги беше страх, или пък смятаха, че си го е заслужил. Спомня си единствено юмрука на Давид, който прати таткото на земята само с един удар.