Усмихва се в колата напът към къщи. Пуска си „усилиусили“ плейлиста. Ще прекара целия уикенд с дъщеря си, което е благословия. Мая расте непонятно бързо. Съвсем доскоро беше мъничка зачервена стафидка, увита в одеяло, а Мира зяпаше медицинските сестри в болницата, все едно не ѝ бяха предложили да се прибере у дома, а ѝ бяха казали, че възнамеряват да пуснат нея и дъщеря ѝ сами в Индийския океан на борда на сал с размера на пощенска марка и направен от кенчета бира. После малкото скимтящо вързопче изведнъж се превърна в цял човек. Придоби мнение, особености и стил на обличане и не обичаше газирани напитки. Що за дете не обича газирано? Или сладко? Мира не можеше да я подкупи със захар, а как да бъдеш функционален родител на дете, което не може да бъде подкупено?
Съвсем доскоро на Мая ѝ трябваше помощ, за да се оригне. Сега свири на китара. Божичко. Тази любов ще престане ли някога да бъде нетърпима?
Слънцето се е настанило в короните на дърветата, въздухът е лек и чист, денят е хубав. Един единствено хубав ден. Мира слиза от едната кола тъкмо когато Петер и Лео са се запътили към другата. Петер я целува така, че я оставя без дъх, а тя го ощипва така, че успява да го смути. Той все още държи чашата си кафе в ръка. Мира вдига торбите с покупки, поклаща изморено глава и се протяга да вземе чашата, когато Мая излиза на стълбите. Родителите се обръщат към нея и… завинаги ще запомнят този момент. Това са последните мигове преди катастрофата, когато се чувстват щастливи и сигурни.
Петнайсетгодишното момиче затваря очи. Отваря уста. И разказва. Всичко.
Когато и последната дума е казана, на земята лежи авокадо, обградено от порцелановите парченца от изпусната чаша кафе. Върху едно от по-големите парчета все още се вижда част от картинката на предната страна: кафява мечка.
30
Думите са нещо дребно. Постоянно чуваме, че с тях не се има предвид нищо лошо. Всички просто си вършат работата. Полицаите го повтарят постоянно. „Просто си върша работата.“ Ето защо никой не пита какво е направило момчето. Щом Мая започне да разказва, веднага я прекъсват с въпроси за това какво е направила тя. Преди или след него се е качила по стълбите? Доброволно ли е легнала на леглото, или е била принудена? Разкопчала ли е блузата си? Целунала ли го е? Не? В такъв случай отговорила ли е на целувката му? Пили ли са алкохол? Пушила ли е марихуана? Казала ли е не? Ясно ли се е изразила? Изкрещяла ли е достатъчно високо? Съпротивлявала ли се е достатъчно силно? Защо не е снимала синините веднага? Защо е избягала от партито, без да каже нищо на другите гости?
Просто трябва да съберат цялата информация, така казват, когато задават един и същи въпрос по десет различни начина, за да видят дали тя ще промени версията си. Обвинението е сериозно, напомнят ѝ, все едно в обвинението е проблемът. Осведомяват я за всичко, което не е бивало да прави: да чака една седмица, преди да подаде жалба в полицията. Да изхвърли дрехите, които е носила. Да се къпе. Да пие алкохол. Да се поставя в такава ситуация. Да влиза в стаята, да се качва по стълбите, да го оставя с погрешни впечатления. Ако Мая просто не съществуваше, нищо от това нямаше да се случи, защо не се е замислила за това?
Тя е на петнайсет, той – на седемнайсет, но въпреки това във всички дискусии той е „момчето“. Тя е „младата жена“.
Думите са нещо голямо.
Мира крещи. Води телефонни разговори. Вдига скандали. Молят я да се успокои. Все пак всички тук просто си вършат работата. Петер седи до масичката в стаята за разпити на полицейското управление в Хед, сложил ръка върху пръстите на Мая. Не знае дали дъщеря му го мрази заради това, че той не крещи. Заради това, че няма юридическо образование и не знае на какво основание да вдига скандали. Заради това, че не е излязъл навън да убие някого, когото и да е. Заради това, че е безпомощен. Когато вдига ръката си от нейната, и двамата настръхват.