– Но... какво, по дя... няма ли да вземеш малката кола?
– Не, ти ще закараш малката кола на сервиз. След като оставиш децата на училище. Говорихме за това.
– Напротив, НЕ сме говорили за това!
Петер компулсивно избърсва с домакинска хартия долната страна на чашата ѝ. Тя се усмихва.
– Но, миличък, написано е в календара на хладилника.
– Ама не можеш просто да си пишеш разни неща, без да ГОВОРИШ с мен!
Тя се почесва сдържано по веждата.
– Говорихме. Сега говорим. Не правим нищо друго, освен да говорим. Слушането, от друга страна...
– Моля те, Мира, имам среща! Ако закъснея, ще...
Мира кима твърде експресивно.
– Абсолютно, абсолютно, скъпи. Ако аз закъснея за работа, някой невинен човек може да се озове в затвора. Но извинявай, прекъснах те. Кажи ми какво ще стане, ако ТИ закъснееш?
Той диша през носа, толкова търпеливо, колкото може.
– Утре е най-големият ни мач за годината, скъпа.
– Знам, скъпи. И утре ще се преструвам, че това е нещо важно. Но дотогава ще трябва да се задоволиш с мнението на останалите в града.
Мира трудно се впечатлява. Това е както най-привлекателното, така и най-дразнещото ѝ качество. Петер опитва да се сети за по-добър аргумент, но вместо това Мира въздъхва престорено драматично, оставя ключовете за „Волво“-то на масата и свива юмрук пред мъжа си.
– Окей. Камък, ножица, хартия.
Петер поклаща глава и опитва да сдържи смеха си.
– Ти какво, да не си на осем?
Мира вдига вежда.
– Ти какво, страх ли те е?
Усмивката на Петер изчезва със същата скорост, с която той вперва поглед в съпругата си и свива юмрук. Мира брои на глас до три, Петер показва хартия, Мира съвсем очевидно изчаква половин секунда повече, след което бързо оформя ножица с пръстите си. Петер ѝ виква, но тя вече е взела ключовете и върви към антрето.
– Ти МАМИШ!
– Научи се да губиш, скъпи. Чао, деца, дръжте се добре с баща си! Даже много добре!
Петер стои в кухнята и крещи:
– Не смей да излизаш! Измамница!
После се обръща към календара на хладилника.
– ТУК ДОРИ НЕ ПИШЕ НЕЩО ЗА КОЛАТ...
Външната врата се затваря след Мира. Двигателят на „Волво“-то стартира. Ана влиза в кухнята и се засмива с устни, покрити с гъст слой смути.
– Някога печелил ли си каквото и да е срещу нея, Петер?
Петер масажира темето си.
– Моля те, би ли отишла да помолиш сина ми и дъщеря ми да се облекат и да седнат в колата?
Ана кима ентусиазирано.
– Разбира се! Само да почистя тук!
Петер поклаща умолително глава и вади нов пакет парцали за съдове.
– Не... Не, Ана... недей, ако обичаш. Наистина подозирам, че така би станало още по-зле.
След като смехът в офиса утихва, един от спонсорите поглежда сурово президента на клуба, почуква с кокалчета по бюрото му и пита:
– Е? Ще има ли проблем с Петер?
Президентът бърше чело и поклаща глава.
– Петер прави най-доброто за клуба. Винаги. Знаете го.
Спонсорът се изправя, закопчава си сакото и довършва кафето си.
– Добре тогава. Имам друга среща, но разчитам, че ще му разясниш какво е положението. Напомни му кой му плаща заплатата. Всички знаем какво изпитва към Сюне, но би било недопустимо до медиите да достигне информация за вътрешен конфликт в клуба.
Не е нужно президентът да отговаря. Никой не знае повече за дебелите стени от Петер. Той ще постави клуба на първо място. Дори днес, когато му наредят да изхвърли Сюне на улицата.
5
Защо хората се вълнуват от спорт?
Може би зависи от това кой си. И кой си бил.
Никой не знае колко точно възрастен е Сюне, той е от онези хора, които като че ли от поне двайсет години са на седемдесет, и самият той не си спомня през каква част от това време е бил треньор на мъжкия отбор. Възрастта го е направила по-нисък, а стресът и хранителните му навици – по-широк, така че в момента има фигурата на снежен човек. Днес е пристигнал на работа много по-рано, но стои скрит в гората до залата, когато вижда групичката да излиза през вратата. Изчаква, докато мъжете влязат в колите си и потеглят. Не защото се срамува, а защото не иска да ги кара те да се срамуват пред него. Познава почти всички от деца, дори е тренирал повечето. Това, че искат да го изритат и да го заменят с треньора на юношеския отбор, е най-зле пазената тайна в градчето. Не е нужно някой да казва на Сюне да не влиза в открит конфликт с тях, той никога не би причинил нещо такова на клуба, а и знае, че сега става въпрос за нещо много повече от хокей.
Бьорнстад е бедно местенце в голяма гора, но тук все още има няколко богати мъже. Те спасиха клуба от фалит, а сега искат възвръщане на инвестициите си: юношите трябва да поведат похода към елита. Утре трябва да спечелят полуфинала си в младежкия шампионат, а следващия уикенд – финала. Когато от общината тръгнат да решават къде да открият хокейното училище, няма да могат да игнорират града с най-добрия юношески отбор в страната. Клубът е в основата на плановете за бъдещето на Бьорнстад. С новото училище ще се появи и нова пързалка, а след това: конферентен център и търговски комплекс. Така хокеят се превръща в нещо повече от хокей, превръща се в туризъм, брандинг и капитал. В оцеляване.