– Бени живее в редовите къщи. Не е един от нас.
Амат се замисля как може да види къщата на Бени от балкона си и как това не е достатъчно. Лифа дойде в Бьорнстад няколко години след Амат, преди това семейството му живееше в Хед, но апартаментите тук бяха по-евтини. Две години игра хокей с Амат и Закариас, но батко му му каза да спре. Според него това било снобарски спорт, само богаташките синчета играели хокей. „Те ни мразят, Лифа, и ще намразят и теб, няма да искат някой от Низината да е по-добър от тях в каквото и да е.“ Беше прав, като деца постоянно чуваха потвърждения на думите му – както в съблекалнята, така и на леда. В Бьорнстад никога не те оставят да забравиш откъде идваш. Амат и Закариас издържаха, Лифа – не. Веднъж, когато още бяха в средните класове, няколко по-големи играчи се промъкнаха в съблекалнята, задраскаха с маркери надписа „Бьорнстад Хокей“ върху анцузите им и вместо това написаха „Курстад Хокей“.
Всички знаеха кой го е направил. Никой не каза нищо. Но Лифа никога повече не игра. А сега стои пред една кооперация в Низината, прегръща Амат със сълзи в очите и шепне:
– Вчера видях няколко малки момчета, шест-седемгодишни, да играят с хокейни стикове пред входа ми. Преструваха се, че са своите идоли. Един беше Павел Дацюк, друг беше Сидни Кросби, трети – Патрик Кейн... Знаеш ли какво извика последният? „АЗ СЪМ АМАТ!“
– Говориш глупости... – усмихва се Амат, но Лифа поклаща глава, хваща здраво приятеля си за раменете и казва:
– Убий ги, братле. Спечели финала, стани професионалист и убий всички, мамка му. Покажи им, че си един от нас.
– Можеш да кажеш на момчетата, че в съблекалнята ги чака изненада – прошепва загадъчно таткото на Кевин в ухото на сина си.
– Благодаря – отвръща момчето.
Стискат си ръцете, но докато го правят, таткото слага ръка на рамото му. Почти като прегръдка.
Когато Кевин влиза в съблекалнята, вътре вече отекват щастливи псувни, а съотборниците му подскачат наоколо като малки, весели новогодишни фойерверки. Бобо потупва Кевин по гърба, хванал гальовно новия си стик в другата ръка.
– Знаеш ли колко струва това, а? Баща ти е КРАЛ! – виква той.
Кевин знае точно колко струват стиковете. А в кутията на пода има по един за всички играчи в отбора.
Закариас напуска пързалката последен след тренировката на момчешкия отбор. Събрал е конусите и шайбите сам. Успява да залегне в последния момент. Миг по-късно зад гърба му се чува удар в плексигласа над мантинелата. Закариас се оглежда объркано, шайбата е изсвистяла покрай него от грешна посока, откъм коридора, вместо откъм леда.
– Пази се, дебелак! – засмива се подигравателно Лют, стиснал нов стик в ръка.
Закариас знае точно колко струва. Ако има нещо, което тийнейджърите знаят, това е цената на всички неща, които не могат да си позволят.
– Яж ми кура – измърморва той.
– Какво каза? – изсъсква Лют незабавно, а лицето му почернява.
– Казах: Яж. Ми. Кура.
Бобо стои зад Лют в коридора, смотолевя нещо от рода на „той само се шегува“ и опитва да удържи съотборника си. Казва: „Мисли за финала!“. Лют се овладява и изсумтява надменно към Закариас:
– Хубав стик! Да не би майка ти да го е взела от социалните?
Закариас вирва главата си, вместо да я сведе.
– Да не би майка ти да е била в съблекалнята, за да ти сложи бандажа както обикновено, лиле Виле[39]? Намести ли ти топките така внимателно, както обичаш? Още ли ти купува твърде голе...
Лют се втурва към него преди края на изречението, вдигнал стика си на височината на лицето. Ако Бобо не бе успял да се намеси, Лют щеше да прати по-малкото с две години момче в болница. Амат се втурва след тях паникьосано, заставайки колкото на пътя на Лют, толкова и на пътя на Закариас.
– Shit, по дяв... СПРЕТЕ. МОЛЯ ВИ, СПРЕТЕ!
Лют размахва ръце, така че Бобо да го пусне, след което хвърля преценяващ поглед на Амат, преди да отиде до Закариас, да грабне стика от ръцете му и да го удари с всичка сила в стената. Стикът се чупи, а Лют хвърля парчетата в краката на Бобо и изръмжава:
– Кажи на социалните следващия път да ти купят по-качествен. Някой може да се нарани.
Лют се обръща и влиза в съблекалнята, посрещнат от ликуващите си съотборници, които скандират ту „мечките от Бьорнстад“, ту собствените си имена.
Амат се навежда да вдигне парчетата от строшения стик. Закариас не му помага.
– Счупен е, идиот...
Амат губи самообладание, изправя се и крясва:
– Какъв, ПО ДЯВОЛИТЕ, ти е проблемът, Зак? А? Какво ти е станало? Защо постоянно провокираш всички?