Закариас го гледа. От очите му текат години приятелство.
– Суперзвездата, успех на финала – казва накрая и си тръгва.
Амат стои дълго в коридора. Влиза в съблекалнята и хвърля в кошчето счупения стар стик. На пейката го очаква нов. За пръв път в живота си притежава стик, който не е втора ръка.
Бобо седи в автобуса, два реда пред Лют. Чува го как преразказва историята за стика на Закариас, придружена с подигравки за „социалните“ и „копелето“. Майката на Закариас е в отпуск по болест. Преди това работеше в същото болнично отделение, където работи и майката на Бобо. Когато Амат се качва в автобуса, Бобо му прави място да седне.
– Опитах да го спра... – казва той.
– Знам – кимва Амат, стиснал зъби.
И двамата си спомнят за анцузите и „Курстад Хокей“. Идеята беше на Лют. Бобо бе този, който държеше маркера. Лют живее във Възвишението, а Бобо живее на една минута от Низината. Иска да каже нещо на Амат относно това, но не успява да завърши мисълта си. Защото в следващия миг някой извиква: „Какво правят ченгетата тук, по дяволите?“. Една полицейска кола се появява на паркинга и блокира пътя на автобуса.
Давид закъснява. За пръв път в живота му се случва да закъснява за каквото и да било. Вчера повърна три пъти и накрая опита да убеди приятелката си да изпият по чаша вино, за да се успокои. Той, който никога не пие. Той, който винаги се е чувствал отлъчен от всички отбори, в които е играл – тъкмо защото това бе ритуал, който всички следваха: да се напиват заедно поне два пъти в годината. Давид като че ли изглеждаше малко ненадежден в техните очи, защото не беше готов да повръща редом със своите братя съотборници върху паркета в бара на някой градски хотел.
Приятелката му го погледна учудено. Давид сви рамене.
– Хората все казват, че това успокоява нервите.
Тя се засмя. После се разплака. След това допря челото си до неговото и каза:
– Глупак. Не исках да ти казвам. Но не мога да пия вино.
– А?
– Не исках да казвам нищо преди финала. Не исках... да те разсейвам. Но... не мога да пия.
– За какво говориш?
Тя се изкикоти между устните му.
– Тъп си ми като счупена врата. Скъпи, бременна съм.
Така че днес Давид е закъснял, и объркан, и щастлив. Попада право в буйния хаос на паркинга, полицейската кола едва не го сгазва. Това е най-щастливият, най-нещастният и най-странният ден, който е преживявал.
Ако мачът беше домакински, може би щяха да оставят Кевин да играе. Но финалът ще се проведе в друг град на няколко часа от Бьорнстад, затова използват думи като „сигурност“ и „опасност от бягство“. Всички просто си вършат работата. Полицаите си проправят път през учудените родители на паркинга и се качват в автобуса. Всички момчета се разкрещяват, когато Кевин е помолен да слезе. Едър униформен мъж го хваща за ръката и го вдига от седалката, а автобусът избухва гневно. Бобо и Лют опитват да препречат пътя им. Достатъчно големи са, за да се наложи да се намесят още четирима полицаи, преди да успеят изобщо да слязат от автобуса. Кевин изглежда малък насред навалицата, беззащитен и безпомощен. Може би точно заради това възрастните наоколо реагират така, а може би има десет хиляди други причини.
Таткото на Кевин хваща полицая, който държи сина му, и се разкрещява. Намесва се друг полицай, но Фрак го хваща за врата. Един от членовете на ръководството стоварва с всички сили юмрука си върху капака на автомобила. Маган Лют раздава ритници на всички полицаи в радиус от половин метър и лично им обещава, че до един ще бъдат уволнени.
Амат и Бени са единствените, които седят мълчаливо по местата си. Думите са нещо трудно.
Петер стои в края на паркинга, където асфалтът свършва и започват дърветата. Изпитва наситена неприязън към самия себе си заради това, че дойде тук. Какво си мисли, че ще направи? Насилието е като уискито – ако в дома ти го има в изобилие, то или ще те изпълни, или ще си напълно лишен от него. Бащата на Петер беше способен на убийство; синът не може дори да удари друг човек. Дори на леда. Дори сега. Дори Кевин. Петер не може да нарани никого, но въпреки това стои тук, защото от все сърце му се иска да види как някой друг го прави.
Давид е единственият, който го забелязва. Погледите им се срещат. Петер не свежда глава.
31
Спортът и науката невинаги вървят ръка за ръка. Разбира се, спортът одобрява изследванията на менискуси и сухожилия, но и тези, свързани с насилственото поведение и агресивните групировки. Университетите като цяло явно се интересуват най-вече от нещата, които спортът прави погрешно, а не от тези, които върши правилно. Спортът казва, че науката само търси проблеми, а науката твърди, че спортът живее с капаци на очите.