Има обаче един проблем, около който могат да се обединят. Един-единствен въпрос, който от векове пленява както спорта, така и науката: какво представляват лидерите?
Мая преминава всички задължителни прегледи в болницата. Отговаря на всички въпроси. Не плаче, не хленчи, помага, сътрудничи. Мира, от друга страна, не е на себе си и от време на време въобще не издържа да стои в кабинета. Телефонът ѝ звъни постоянно. Майката е ангажирала цялото адвокатско бюро, а дъщерята лежи на студения стол за прегледи и знае, че е разпалила война. Майката трябва да поеме управлението, да препусне срещу врага, да действа, иначе никога не би могла да понесе ставащото. Затова Мая взима собствения си телефон и праща съобщение на Ана тъкмо с тези думи: „Това е война“. Минават няколко секунди, преди да пристигне отговорът: „Ти и аз срещу света!“.
Давид е виждал стотици лидери по време на хокейната си кариера. Официални и природни, крещящи и мълчащи. Не знаеше, че самият той може да бъде такъв, преди Сюне да го прати на леда със свирка в уста, обграден от банда седемгодишни деца. „Не съм добър треньор“, каза Давид, а Сюне разроши косата му и отвърна: „Хората, които се мислят за добри треньори, никога не стават такива“. Старият мръсник беше прав, но в същото време грешеше.
След като полицейската кола отведе Кевин, на Давид му трябваше цял час да качи останалите играчи обратно в автобуса и да накара всички родители да разберат, че с нищо не помагат, ако просто стоят на паркинга и крещят. Сега пътуват вече трети час, но автобусът продължава да се тресе от вибриращите телефони и от юношите, които търчат напред-назад, за да прочетат какво пише на екраните на съотборниците им. Изглежда, в Бьорнстад още не знаят защо е бил задържан Кевин; полицията отказва да предостави информация, така че между седалките се сипят все по-бурни лавини от слухове. Дори възрастните се включват; Бенгт е толкова превъзбуден, че пръска слюнка.
Давид обаче стои сам най-отпред, мълчи и се взира в съобщението, което самият той е получил. От бащата на Кевин е. Току-що е разбрал в какво е обвинен синът му. Независимо дали сам влезеш в ролята на лидер, или ти я дадат, още в началото научаваш, че е важно не само какво казваш, но и какво не казваш.
Майката седи до леглото, хванала ръцете на дъщеря си. И двете треперят. Мая допира челото си до това на Мира.
– Ще го преживеем, мамо.
– Скъпото ми дете, не ти трябва да ме утешаваш, аз трябва да утешавам теб...
– Правиш го, мамо. Правиш го.
Телефонът на Мира отново звънва. Мая се досеща, че се обаждат от бюрото. Кимва на мама и погалва ръката ѝ, а мама я целува и прошепва:
– Ще бъда в коридора. Няма да те оставя.
Ръцете им все още треперят.
В продължение на десет години Давид е подготвял играчите точно за този момент. Карал ги е да жертват всичко, да се раздават докрай. Научил ги е да не се огъват под напрежение дори когато раменете им пукат, а вратът крещи от болка. И какъв е смисълът, ако не спечелят финала? Какъв е смисълът на една игра, ако не искаш да станеш най-добрият в нея?
Най-силното убеждение на Давид за хокея винаги е било, че светът извън залата никога не бива да смущава света вътре в нея. Това трябва да са две отделни вселени. Реалният свят е сложен, плашещ и тежък, но в залата всичко е разбираемо. Ако Давид не бе създал ясна граница между тези два свята, момчетата, покрай всички лайна, които ги заливат в реалността, щяха да се пречупят още като деца. Но залата бе тяхната свободна зона. Единственото им щастливо кътче. Никой не можеше да им го отнеме: там вътре те бяха победители.
Не става въпрос само за момчетата, Давид също винаги се е чувствал не на място върху асфалта, но върху леда всичко е както трябва. Това е последното място, където колективът функционира правилно, където отборът е по-важен от аза, където клубът е по-голям от индивида. Но докъде е готов да стигне човек, за да предпази вселената си? Каква част от лидерството се състои в казаното и каква – в премълчаното?
Сестрата знае много добре коя е Мая и не опитва да се престори, че не е така. Глигана, мъжът ѝ, е един от най-добрите приятели на Петер, половин живот е играл хокей заедно с него. Но въпреки това, щом сестрата се появи в коридора, Петер и Мира сякаш дори не я разпознаха. Разговаряха с нея така, все едно се намират от другата страна на стъклена преграда. Тя не се засегна, виждала го е и преди, травмите имат такъв ефект. Дължи се на това, че когато говорят с нея, пациентите и близките им виждат само униформата, а не лицето ѝ. Свикнала е хората до такава степен да я възприемат като длъжност, че да забравят за чисто човешката ѝ страна. Това не я притеснява. Всъщност по-скоро я кара да се гордее още повече с работата си.