Треньорът им остава при автобуса, но играчите изпитват надменен ентусиазъм, искат да видят противниците си, затова бързат да влязат в залата. Лампите в коридора към съблекалнята не работят и някой се шегува, че „бедните селяни сигурно са гепили крушките“, а друг отговаря: „Че защо? В Бьорнстад нямат ток!“. Първоначално им се струва, че неподвижният силует пред съблекалнята им е просто сянка, очите им още не са свикнали със сумрака, така че играчът, който върви най-отпред, се блъска право в него. Гръдният кош на Бени е от бетон. Бялото на очите му се разширява и той оглежда всичките двайсет момчета поред. Ако имаха повече време за реакция, може би щяха да се засмеят нервно, но сега просто стоят смълчани в мрака и шарят с очи.
Бени не помръдва. Просто чака до вратата. Принуждава ги да минат покрай него, за да влязат в съблекалнята. Трябваше да изчакат треньорите си, да викнат някой рефер, но са твърде горди за това. Съвсем предвидимо – играчите не издържат. Бени вече е преценил от кои двама да очаква атака. Първият го блъска, а вторият замахва с юмрук на височината на рамото. Бени поема бутването, но удря рязко втория играч по ухото, а онзи пада на земята, пищейки. После се завърта обратно към първия и му нанася два удара в ребрата, не толкова силно, че да счупи нещо, но достатъчно, за да го накара да се превие, при което Бени стоварва лакътя си във врата му и играчът рухва върху съотборника си. Когато към него се втурва трето тяло, Бени се дръпва елегантно от пътя му и го засилва с рамо в гърба, така че играчът изхвърча през глава в тъмната съблекалня. Четвъртият прави грешката да сграбчи съперника си за дрехите с две ръце. Бени го удря с глава в ключицата, а той се строполява назад, без никой да го хване.
Естествено, не би имал шанс да надвие целия отбор в осветено помещение, но в тъмния, тесен коридор, където не могат да му се нахвърлят повече от един или двама наведнъж, всички трябва да си зададат въпроса: кой ще е пръв?
Отговорът е: никой. Тази секунда колебание от страна на цялата група е достатъчна. Бени им се ухилва и се отдалечава спокойно, преди някой да е съумял да каже нещо. Когато отваря вратата на собствената си съблекалня, две дузини пощурели гърла изревават отвътре „НИЕ СМЕ МЕЧКИТЕ!“, а лъч светлина огрява коридора точно толкова дълго, колкото е нужно, за да видят всички противникови играчи колко разбалансирани са се оказали изведнъж съотборниците им.
Няма да обелят и дума пред треньорите си, защото какво биха могли да им кажат? Че са оставили едно момче да нокаутира четиримата им най-силни играчи, докато останалите просто са гледали? „Какво беше това, по дяволите?“, измърморва някой. „Психопат“, констатира друг. Светват лампата в съблекалнята и опитват да се разсеят с шеги. Опитват да си втълпят, че ще се погрижат за онзи шестнайсети номер по-късно, че това е дреболия, че са твърде добри, за да им пука за такова нещо. Когато мачът започва, става очевидно, че не са успели. Ритъм, темпо, равновесие. Един порив на вятъра.
Бени си слага фланелката с номер шестнайсет. Давид застава пред отбора си с ръце зад гърба и поглед в земята. През цялото пътуване дотук разсъждаваше какво всъщност означава лидерството за него и стигна до едно-единствено изгарящо заключение: Сюне беше неговият ментор, а най-силната страна на Сюне винаги е била, че умее да възпитава водачи. Проблемът му беше просто, че не ги оставяше да водят.
Играчите затаяват дъх, но Давид почти се усмихва, когато вдига лице към тях.
– Искате ли да чуете истината, момчета? Истината е, че никой не вярваше, че ще стигнете дотук. Нито противниците ви, нито федерацията, нито треньорите на националните отбори, и в никакъв случай хората, които сега са на трибуните. За тях това беше мечта, а за вас бе цел. И вие сами я постигнахте, никой не ви е свършил работата. Така че този мач, този миг... ви принадлежи. Не давайте на никого да ви обяснява какво да правите с него.
Иска да каже още много неща, но сега са на финал. Направил е всичко, което може. Затова се обръща и излиза от съблекалнята. След няколко секунди Бенгт тръгва объркано след него. Съотборниците седят и се споглеждат изненадано. После се изправят и се удрят едни други по каските. Най-мълчаливият се обажда пръв: