— Сигурен ли сте?
Джаспър изглеждаше обиден.
— Разбира се, че съм сигурен. Беър Суомп Хил7 беше зад лявото ми рамо, а всички знаят, че Беър Суомп Хил е на изток от Епъл Пай. Светлините бяха поели на югозапад.
— И беше през лятото?
— Нощта след Деня на труда, ако правилно си спомням.
— А вие сте стоял на билото на Епъл Пай Хил.
— Тоочно на върха.
— Чудесно! — Той започна да сгъва картата.
— Мислех, че искате да чуете за Дявола от Джърси?
— Така де, така де.
— В такъв случай как така се получи, че ме разпитвате за светлините, а не за срещата ми с Дявола?
Пуснах една усмивка. Джаспър бе проницателен както винаги.
За момент Крайтън изглеждаше сконфузен. По лицето му премина особено изражение. Появи се само за секунда, но не ми убягна. Едно такова лукаво. След което, той се наведе напред и заговори на Джаспър с поверителен тон:
— Не казвайте на никого за това, но според мен двете неща са свързани. Боровите светлини и Дявла от Джърси. Свързани са.
Джаспър се облегна назад.
— Знаете ли, може и да сте попаднал на нещо голямо. Защото докато бях покачен на онова дърво, видях самия Дявол. Или поне силуета му. Гледах как светлините изчезват в далечината, когато чух шумолене в храстите. Бе съпроводена от звук, като че ли нещо се плъзга. Погледнах надолу и видях онзи тъмен силует, дето се движеше под мен. И знаете ли какво? Беше се отправил в същата посока като светлините. Какво ще кажете за това?
От гласа на Крайтън направо струеше прямота:
— Мисля, че това е страшно интригуващо, Джаспър.
Хрумна ми, че и двамата се поднасят един друг, но не можех да предценя кой водеше по точки.
— Само че, синко, не се ли увличаш твърде много с тези борови светлини. Гюс Соой казва, че били черна магия.
— Оня тип, дето е произвел „джака“? — казах аз, повдигайки чашата си.
— Същият. Гюс твърди, че всяко лято, много често, близо до къщата му се появяват борови светлини. Казва, че съм сторил голяма глупост, задето съм се покачил на това дърво. Казва, че не би се приближил до никоя от тях, ако ще да му дадат всичкия чай в Китай.
Забелязах, че Крайтън отново е напрегнат.
— Къде е къщата на Гюс Соой? — попита той. — Той в Четсуърт ли живее?
Джаспър избухна в смях.
— Гюс да живее в Четсуърт? Ама как го изтърси само! Гюс Соой, старият Хесианец, който живее в най-дивата и отдалечена част на пущинака. Никога няма да го засечеш в района на голям град като тоя!
Голям град? Реших да не го предизвиквам със забележки по тоя повод.
— В такъв случай къде можем да го открием? — попита Крайтън, с изражение на хлапе, на което са казали, че някъде наблизо има скрит цял кашон с бонбонки „М & М“.
— Не е толкова лесно — каза Джаспър. — Гюс добре се е постарал да се скрие от света. Живее доста далеч. Дааа, доста далеч. Но ако се спуснете по Епъл Пай Хил и тръгнете по пътя, дето върви откъм южния му склон, продължите по него около две мили и завиете на юг по песъчливия път покрай боровинковото блато на Епългейт, все по него около дестина-дванайсет мили, до разконението, където държите пътя вляво, после завивате пак надясно при „сакатото“, дето е отвъд пътя, по тоя път имате едно десет мили, докато не стигнете големия червен кедър…
Крайтън трескаво записваше в бележника си.
— Не съм сигурна как точно изглежда червения кедър — казах.
— Ще го познаеш, щом го видиш — каза Джаспър. — Тази разновидност не расте много-много в нашия край. Гюс го засади преди доста време, че да могат хората по-лесно да го намират. Хората, които трябва — каза той, поглеждайки Крайтън. — Хората, които искат да купуват от него, ако следите мисълта ми.
Кимнах. Бях проследила мисълта му: Гюс се прехранваше от пивоварната си.
— Както и да е, завивате надясно при червения кедър и стигате края на пътя. Там слизате от колата и вървите около една трета от разстоянието нагоре по хълма. Там ще намерите Гюс Соой.
Опитах се да очертая маршрута по мислената карта в главата си. Не успях. Там където ни пращаше той, в моята карта имаше бели петна. Но бях учудена колко далеч успях да стигна. Когато си „боровец“, дори и момиче, ти се налага да развиеш добро чувство за ориентация, да имаш в главата си набор от карти, които да можеш да извикваш пред очите си по рефлекс, иначе през по-голяма част от времето ще се губиш. Дори с добър набор от такива мислени карти, от време на време пак се случва да се загубиш. Все още можех да ползвам своите карти. Тази способност явно бе подобна на прочутото каране на колело — веднъж като се научиш, никога не забравяш.