Имах чувството, че къщата на Гюс Соой е някъде в далечния окръг Бърлингтън. Само дето в „Бороландия“ очертанията на окръзите не са от особено значение.
— Това наистина е на майната си! — казах аз.
— Така си е, Кати, така си е. Със сигурност е така. Намира се по склона на Рейзърбек Хил8.
Крайтън пак се разрови из картата.
— Рейзърбек… Рейзърбек… тук няма Рейзърбек Хил.
— Това е, защото той не е съвсем хълм като хълм. Но така или иначе си е там. Само защото го няма на измислената ви карта, не значи, че го няма. Доста неща ги няма на тая карта.
Крайтън скочи на крака.
— Може пък да вземем да отскочим до къщата му и да купим малко ябълков „джак“ от неговия. Какво ще кажеш, Мак?
— Има време.
Имах чувството, че наистина иска да купи от „джака“ на Соой, но също така бях повече от сигурна, че по време на покупката ще зададе някои въпроси, свързани с боровите светлини.
— Най-добре си занесете туби, ако ще ходите — каза Джаспър. — Гюс няма празни. Може да си купите няколко при Бъзбис в бакалията.
— Ще си купим — казах аз.
Благодарих му и обещах, че ще поздравя мама от негово име, след като се качих при Крайтън във „Вранглер“-а. Бе опънал върху капака една от картите и чертаеше права линия от Епъл Пай Хил през най-празната част от Пустошта.
— Това за какво е? — попитах.
— Още не знам. Ще видим дали ще добие някакъв смисъл.
Щеше. По-скоро, отколкото и двамата предполагахме.
4. Хесианецът
Купих една кафява туба с вместимост един галон от бакалията в Четсуърт. Крайтън купи две.
— Искам този тип Соой наистина да ми се зарадва!
Карах известно време по Шосе 563, после отбих за Епъл Пай Хил. Минахме южно от него и хванахме указаната от Джаспър посока. Крайтън четеше, докато аз шофирах.
— Какво по дяволите е „сакато“? — попита той.
— Това е спонг без кедри.
— Ааа! Това изяснява нещата!
— „Спонг“ е мокра вдлъбнатина в земята; ако около него растат кедри, значи е „сакато“. Нещо неясно?
— Не съм сигурен, но май мога да измисля нещо? Между другото, защо на този тип Соой му викат Хесианеца? Мюлинър нали не смята, че той наистина е… ?
— Разбира се, че не. В Пайн Берънс Соой е стара германска фамилия. Произлиза от Хесианците, които дезертирали от Британската армия и избягали в горите след битката при Трентън.
— През Революцията.
— Ами да. По този песъчлив път, по който се движим в момента, преди триста години — звучи странно — са пътували товарните кервани. Вероятно не се е променил много оттогава. Може дори да е бил използван от контрабандисти, които са сваляли товари в блатата и са ги прекарвали през Пустошта, за да избегнат пристанищните такси в Ню Йорк и Филделфия. Много от тях са се заселили тук. Така са постъпили и много тори и лоялисти, които са прогонени от земите си след Революцията. Повечето от тях сигурно са пристигнали овъргаляни в катран и перушина, без никакво друго облекло. Индианците ленапе също са се заселили тук, а също и квакерите, които били изгонени от своите църкви, за това, че са вдигнали оръжие по време на Революцията.
Крайтън се засмя:
— Звучи така, все едно, че сме в Австралия! Тук освен престъпници не са ли се заселвали и други хора?
— Разбира се. Блатното желязо е било водеща индустрия. Тук е било сърцето на колониалното производство на желязо. Повечето гюлета, изстреляни срещу англичаните по време на Революцията и войната през 1812, са били отляти точно тук, в Пайн Берънс.
— А после къде са изчезнали всички тези хора?
— На едно място, наречено Питсбърг. Там имало повече желязо и било по-евтино да се произвежда. Леярните се опитали да се прехвърлят към продукция на стъкло, но не им достигали дървата, за да продължат. Всяка леярна изгаряла над хиляда акра борови насаждения годишно. Като се прибавят прозводството на дървени въглища, на дървесина и дори на кедрови керемиди, всичко това с налог върху дървесната популация, Пустошта просто не можела да се справи с изскванията към нея. След Гражданската война, цялата икономика се сринала. Което най-вероятно е спасило района от превръщането му в пустиня.
Забелязах, че шубракът между коловозите става все по-висок, удряше се в бронята, докато минавахме през него — сигурен знак, че оттук не минават много хора. Тогава видях червения кедър. Джаспър се оказа прав — не изглеждаше като нещо, което си е на мястото. Завихме надясно, докато не стигнахме до сляп изход в основата на едно възвишение. Три ръждясващи автомобила се гушеха в храстите наоколо.