— Джаспър твърди, че веднъж е видял Дявола — подметна Крайтън, докато Гюс пълнеше с връх последната ни туба.
— Щом казва, че го е видял, значи наистина е така. Това прави шейсет долара.
Крайтън му даде три двайсетачки.
— А сега бих искал да ви почерпя едно, господин Соой.
— Наричайте ме Гюс. Нямам нищо против, щом сте решил.
Крайтън бе прекалено щедър, си помислих аз, по начина по който напълни трите картонени чашки. Не ми се пиеше повече, но чувствах, че трябва да продължа да поддържам бойния дух. Посръбнах, докато мъжете ги пресушиха на един дъх.
— Джаспър ни разказа за оня път, когато е видял Дявола от Джърси. Спомена, че по същото време забелязал борови светлини.
По-скоро усетих, отколкото видях как Гюс се вдърви.
— Така ли?
— Да бе. Той каза, че ти постоянно виждаш борови светлини тук в района. Вярно ли е?
— Кое те интересува — боровите светлини или Дявола от Джърси, а, момче?
— И двете. Интересуват ме всичките фолклорни предания в Пайн.
— Ами, най-добре да не се интересуваш прекалено много от боровите светлини.
— Защо не?
— Просто недей.
Видях, че Крайтън надига тубата и долива чашата на Гюс.
— Тост! — каза Крайтън, вдигайки чашата си. — За Пайн Берънс.
— Ще пия за това! — каза Гюс и пресуши чашата си.
Крайтън го последва, от което очите му се насълзиха. Аз си сръбнах, докато той наливаше още по едно.
— За Дявола от Джърси! — изкрещя Крайтън, надигайки чаша за пореден път.
И отново двамата пиха на екс. И още по едно.
— За боровите светлини!
Гюс не пожела да пие за това. Бях доволна. Не мисля, че някой от двамата щеше да се задържи на краката си, ако бе отпил.
— Наскоро виждал ли си борови светлини, Гюс? — попита Крайтън.
— Не се отказваш, а, момче? — отбеляза старецът.
— Това ми е като болест.
— Такова си е. Добре. Разбира се. Виждам ги по всяко време. Видях няколко снощи.
— Наистина? Къде?
— Не е твоя работа.
— Защо не?
— Защото най-вероятно ще се опиташ да направиш някоя глупост, примерно да уловиш някоя от тях и тогава аз ще съм отговорен за това, което ще се случи с теб и с тази млада дама тук. Не и на моята съвест, не, благодаря.
— Дори не смея и да си мечтая, че ще уловя една от тях! — каза Крайтън.
— Е, ако успееш, няма да си първия. Пеги Клевенджър го направи първа. — Гюс надигна глава и ме погледна. — Чувала си за Пеги Клевинджър, нали, госпожице Мак Келстън?
Кимнах.
— Разбира се. Вещицата от Пайн. Преди години хората си слагаха сол пред вратите, за да я държат настрана.
Крайтън започна да записва.
— Без майтап? Това е велико! И какво за нея и за боровите светлини?
— Пеги беше хесианка, като мен. Живееше в Пасадена. Не в калифорийската Пасадена, в пайнската Пасадена. На няколко мили източно от Маунт Мизъри10.
Сега градът е изчезнал, все едно, че никога не е съществувал. Но тя живееше някъде там, сама, в някаква колиба и хората разправяха, че владеела всякакви тайнствени сили, например можела да променя формата си и да се превъща в заек или змия. За това не знам, но някой ми беше казвал, че много се е интересувала от боровите светлини. Разказала на тоя приятел един ден, че била хванала една от светлините, използвала някакво заклинание и я свалила на земята.
Крайтън бе спрял да пише. Беше се вторачил в Гюс.
— Как е успяла… ?
— Не знам — каза Гюс, пресушавайки чашата си и тръскайки глава. — Но същата онази нощ колибата й изгоря до основи. На другата сутрин откриха почернялото й и обгоряло тяло сред пепелището. Така че, казвам ви, хлапета, идеята да се интересувате твърде много от боровите светлини определено не е добра.
— Не искам да улавям някоя от тях — каза Крайтън. — Дори не искам да ги виждам. Просто искам да знам къде са ги виждали другите хора. Това не би трябвало да е чак толкова опасно.
Гюс се замисли по въпроса. И докато мислеше, Крайтън му наля още една пълна догоре.чаша.
— Не мисля, че ш’ти навреди чак толкова, ако ти покажа къде бяха — каза той след едно бавно дълго отпиване.
— Значи се уговорихме. Да вървим.
Събрахме си тубите и се запътихме навън в късния слънчев следобед. Свежият въздух ми подейства тонизиращо. Постегна ме, но не успя да разсее действието на всичкия „джак“, дето го бях изконсумирала.
Когато стигнахме до „Вранглер“-а, Крайтън измъкна компаса и секстанта.
— Преди да тръгнем имам да свърша туй-онуй.
Гюс и аз мълчаливо наблюдавахме как прави измервания и си записва в бележника. След което той отново разстла картата на капака.
— Какво става? — попитах аз.