— Отбелязвам Рейзърбек Хил на картата — отвърна той.
Нанесе изчисленията си с малки букви на картата и очерта кръгче. Преди да сгъне всичко, хвърлих едно око през рамото му и забелязах, че линията, която бе начертал от Епъл Пай Хил минава точно през кръгчето, което представляваше Рейзърбек Хил.
— Свърши ли с туткането? — каза Гюс.
— Със сигурност. Искате ли да се возите отпред?
— Не, благодаря — каза Гюс, отправяки се към ръждясалия „Де Сото“ — Ще карам сам, а вие, хлапета, ще ме следвате.
Аз отбелязах:
— Няма ли да е по-лесно, ако сме всички заедно?
— Не, по дяволите! Вие, хлапета, сте пили!
Когато овладяхме пристъпа си на смях, се намъкнахме във „Вранглер-“а и последвахме стария хесианец нагоре по собствения му песъчлив път.
5. Огнището
— Когато бях млад, тук си правех дървени въглища — каза Гюс.
Стояхме насред малка просека, заобиколена от млади борове. Пред нас се намираше плитко песъчливо хлътване, плътно обрасло с бурени.
— Тук ми беше огнището. По онова време беше по-дълбоко. Правех си доста добри дървени въглища, преди големите компании да започнат да продават своите торби с „брикети“ — Той направо изплю думата. — Няма начин някое от тези миризливи нещица някога да е било част от дърво, истината ви казвам.
— Тук ли видя светлините, Гюс? — попита Крайтън. — Движеха ли се?
Гюс каза:
— В главата ти се върти само едно и също, нали, момче? — Той се озърна. — Дааа, тук ги видях. Тук ги видях снощи и пак тук ги видях преди петдесет години и ги виждам почти всяко лято оттогава. Доста спомени имам за това място. Спомням си как, докато чаках да догорят въглените, си запълвах времето с лов на костенурки.
— И сте ги продавал като ловци на охлюви? — попитах аз.
Бях чувала за лова на костенурки — още една от мини-индустриите на „Бороландия“ — но не познавах никой, който всъщност да се занимава с това.
— Разбира се. Хората от Филаделфия купуваха всичките, които успявах да наловя. Пускаха ги в зимниците си, за да държат изкъсо охлювите и плужеците.
— Светлините, Гюс — каза Крайтън. — В коя посока се движеха?
— Движеха се в същата посока, в която се движат всеки път, когато съм ги виждал тук. Ей в тази.
Той сочеше на югоизток.
— Сигурен ли си?
— Ама напълно съм сигурен, момче — Тонът на Гюс издаваше нетърпение, но той бързо се обърна към мен. — Извинете ме, госпожице — после отново към Крайтън. — Седях тук, точно където е колата ми, когато половин дузина от тях пикираха ниско, точно над главата ми — без да преследват нещо определено, просто си пикираха — и отпътуваха над оня, смолистия бор, с разцепения връх.
— Добре! — каза Крайтън, хвърляйки погледи към небето.
Откъм запад се задаваше плътна облачна покривка, която скоро нахлу в залеза. Отнякъде изскочиха секстанта и компаса. Крайтън си заведе бележки, записа си някакви цифри, след което ориентира дървото, което Гюс му бе посочил. Когато начерта последната линия в своята карта, по лицето му се плъзна бавна, доволна усмивка. Сгъна я, преди да успея да видя, къде водеше тази последна линия. Но не бе и нужно. Последвалият въпрос ми го разкри.
— Я кажи, Гюс — каза той безцеремонно. — Какво има от другата страна на Рейзърбек Хил?
Гюс се извърна към Крайтън като разярена мечка:
— Нищо! Там няма нищо! Дори не си и помисляй да ходиш там!
Крайтън явно се забавляваше:
— Само питах. Няма нищо лошо да се зададе едно въпросче, нали?
— Има. Има. Да, със сигурност има! Особено, когато тези въпроси са неподходящи. А ти вече зададе цяла камара неподходящи въпроси, момче. Въпроси, които ще те вкарат в много голяма беля, ако не ти дойде акъла в главата и не се научиш, че някои неща е най-добре да не се закачат. Разбра ли?
Всичко това ми звучеше точно като в ония старите филми за Франкенщайн.
— Разбрах — каза Крайтън. — и оценявам вашата загриженост. Само че, не бихте ли ме упътили, как най-бързо да стигна от другата страна на този хълм?
Гюс вдигна ръце с ядно ръмжене.
— Край! Отказвам да се занимавам с вас двамата! Вече ви казах прекалено много от това, което се случи — Той се обърна към мен, от очите му изскачаха искри. — А ти, госпожице Мак Келстън, ти най-добре стой надалеч от това момче. Той се е запътил право към ада!
С това той приключи и се отправи към колата си. Скочи вътре, тръшна вратата и се отдалечи с грохот, разпръсквайки пясъка.
— Май не му харесах — каза Крайтън.
— Изглеждаше наистина изплашен — отвърнах аз.
Крайтън сви рамене и започна да си прибира секстанта.
— Може пък наистина да вярва в Дявола от Джърси — отбеляза той. — Може би смята, че той живее от другата страна на Рейзърбек Хил.