— За това не знам. Останах с впечатление, че за него Дявола от Джърси е повод за приказки, докато седи около печката и си посръбва „джак“. Но тези борови светлини… той се страхува от тях.
— Сигурен съм, че това е чисто и просто блатен газ — каза Крайтън.
Изведнъж побеснях. Може и да е било от всичкия този „джак“, дето го бях изпила, а може и да е било заради отношението му, но мисля, че в конкретния случай причината бе главно неговия начин на спекулиране.
— Престани, Джон! — му казах. — Ако наистина вярваш, че са блатен газ, защо ги проследяваш по картата? Довлече ме тук за водач, така че дай да си говорим направо. Какво става тук?
— Не знам какво става, Мак. Ако знаех, нямаше да съм тук. Не е ли очевидно? Тези борови светлини означават нещо. Дали са свързани или не с Дявола от Джърси, не зная. Може би оказват халюцинаторен ефект върху хората — след като минат над главата ти, започваш да си въобразяваш, че виждаш разни неща. Опитвам се да установя наличието на някакъв модел.
— И след като това стане, какво си мислиш, че ще откриеш?
— Може би Истината — каза той. — Действителността. Кой знае? Може пък смисъла — или пък безсмислието — на живота.
Той ме погледна толкова настойчиво, с такъв копнеж, че гневът ми се изпари.
— Джон…?
Изражението му веднага премина към неутрално и той се засмя:
— Не се тревожи, Мак. Това съм си аз, Лудия Крайтън, който отново те върза. Айде да ударим по още едно от най-доброто от производството на Гюс Соой и да се отправяме към цивилизацията. Става ли?
— Пих достатъчно за целия ден. За цялата седмица дори!
— Нямаш нищо против аз да се включа, нали?
— Заповядай!
Чудех се как може да държи толкова на пиене.
Докато Крайтън развинтваше тубата си, аз се поразходих из огнището, за да ми се проясни главата. Небето бе напълно притъмняло и температурата бе спаднала до по-поносими граници.
До момента, в който затворих първата си обиколка, той бе прибрал абсолютно всичко.
— Искаш ли аз да карам? — попита той, изхвърляйки картонената си чаша в пясъка.
При други условия щях да я вдигна — имаше нещо, граничещо със светотатство в това, да оставиш туристическа чашка сред боровете — но се уплаших да се наведа толкова много, уплаших се, че ще продължа с главата напред в пясъка и самата аз ще се превърна в купчина боклук.
— Добре съм си — казах аз. — Ако ти караш, ще се загубим.
Бяхме изминали около стотина фута, когато осъзнах, че този път ми е непознат. Но продължих да карам. Докато следвахме Гюс, не бях обърнала особено внимание откъде минаваме, но бях напълно убедена, че не след дълго ще излезем при някое разклонение или блато, или „сакато“, което ще разпозная, след което ще се приберем по живо, по здраво.
Не стана точно така. Карах в продължение на около пет мили, криволичейки насам-натам по разните му пътища, опитвайки се да налучкам правилната посока, щом стигнехме до някое разклонение — а ние минахме през доста такива — и в крайна сметка се опитвах да се придържам към едно и също основно направление. Мислех, че се справям доста добре, докато не преминахме през едно място с млади борчета, което ми изглеждаше познато. Спрях „Вранглер“-а.
— Джон — казах. — Това не е ли…?
— Адски си права! — каза той, сочейки пясъка край пътя. — Пак сме при огнището на Гюс! Ето я моята туристическа чашка!
Обърнах джипа и поех по пътя, по който дойдохме.
— Какви ги вършиш? — попита Крайтън.
— Подсигурявам се, че няма да допусна отново същата грешка! — отвърнах аз.
Не можех да си обясня, как така съм карала в кръг. Обикновено имах превъзходно чувство за ориентация. Отдадох го на прекаленото насвяткване и на плътно забуленото небе. Без слънцето за ориентир бях неспособна да държа вярната посока. Но това щеше да се промени — тук и сега. Този път щях да се измъкна оттук.
Ядец.
След едно четирийсет и пет минути каране, бях толкова смутена, когато разпознах огнището за пореден път, че всъщност ускорих, когато минахме покрай него, с надеждата, че Крайтън няма да познае мястото в сгъстяващия се здрач. Но не бях реагирала достатъчно бързо.
— Спри! — извика той. Спри за малко, по дяволите! Ето я пак моята чашка! Пак сме там, откъдето тръгнахме!
— Джон — казах аз, — не разбирам. Нещо не е наред.
— Сдухала си се от напрежение, ето какво не е наред!
— Не съм!
Наистина си вярвах, че не съм. Преди няколко часа бях под влияние на „джака“, признавам, но в момента умът ми беше бистър. Бях сигурна, че съм карала на изток или поне приблизително на изток. Как бях описала пълен кръг, бе непонятно за мен. Крайтън скочи от мястото си и заобиколи предницата на „Вранглер“-а.