На следващата година творението ми се завъртя сред финалистите за Световната награда за фантастика за най-добра новела. Загуби (разбира се), но Джон Бетанкорт получи възможност да я публикува чрез собственото си издателство „Уайлдсид Прес“ в ограничен тираж, подписан от мен, с твърди корици през 1991. Наскоро бе преиздадена за сборника на „Аркам Хаус“ „Ктулу 2000“.
Харесвам „Боровата пустош“, но не може да се сравнява с „Нещото на прага“. То е нещо друго. Прочетете го (или го препрочетете), когато ви падне удобен случай.
1. В търсене на дявола.
Днес прострелях телефонния си секретар. Взех старата двайнайсет цолова, дето ми я остави татко и го пръснах на парчета. Глупава, излишна постъпка, знам, но тя много добре илюстрира сегашното ми душевно състояние, така мисля.
И освен това се почувствах по-добре. Ако не беше телефонният секретар, животът ми в момента щеше да е напълно различен. Нямаше да получа съобщението на Джонатан Крайтън. Щях да бъда по-малко мъдра, но значително по-щастлива. И все още щеше да има някакво подобие на ред и смисъл в живота ми.
Той бе оставил достатъчно невинно съобщенийце:
„Офисът на Катлийн Мак Келстън и съдружници! Звучи като нещо голямо! Как я караш Мак? Обажда се Джон Крайтън. Ще бъда във вашия район по-късно тази седмица и бих искал да те видя. Обяд или вечеря — както ти е удобно. Звънни ми.“ — И бе оставил номер с код на района 212.
Много просто, много директно, без да оставя и най-малкия намек до къде ще се стигне.
Печелиш позиции в живота ден след ден, учиш правилата на играта, издълбаваш си ниша, извоюваш си място. Понякога ти върви, поняког — никак, понякога сам си изработваш късмета и след време започваш да си мислиш, че си научил някои от отговорите — не всичките, разбира се, но достатъчно, за да те накарат да си въобразяваш, че си научил нещо, че си обяздил живота и можеш да го подкараш в изгодната за теб посока. Започваш да смяташ, че контролираш нещата. После идва някой като Джонатан Крайтън и проваля всичко. Не само плановете ти, надеждите ти, мечтите ти, но всичко, включително и преценката ти за това, кое е истинско и кое — не.
Не бях го виждала, нито пък бях чувала нещо за него, откакто завършихме колежа и се бях сещала за Джонатан единствено случайно, до оня ден в началото на август, когато той се обади в офиса ми. Заинтригувана, отговорих на обаждането му и се уговорихме да обядваме заедно.
Това бе първата грешка, която допуснах. Ако имах и най-слабата идея докъде ще доведе един прост обяд с една стара любов от колежа, щях да затръшна телефона и да избягам в Европа или в Ориента, където и да е, само Джонатан Крайтън да не е наблизо.
Запознахме се на една среща на първокурсниците в Рътгърс Юнивърсити през шейсетте. Може би всеки от нас бе получил от другия някакви подсъзнателни сигнали — в онези дни ги наричахме „вибрации“ — които ни подсказаха, че сме от една и съща провинция. Не се обличахме, не се държахме, нито пък се чувствахме като такива, но си бяхме двама селяндури от Джърси. Аз бях от района на Пембертън, Джон — от друга провинциална зона, но в северен Джърси, близо до една местност, наречена Гилед. Като се изключи тази обща черта, бяхме пълни противоположности по повечето показатели. Все още се учудвам, че тръгнахме заедно. Аз бях кариеристка, докато Джон беше… ами беше си перко. Спечели си прякора Лудия Крайтън и всеки ден си го отвоюваше. Никога не се задържаше достатъчно дълго върху каквото и да е, та някой да може да го забие. Винаги се хвърляше в следващата Новост, преди тълпата да се е настроила за нея, винаги в екзотичното и езотеричното. Търсел Истината, така казваше.
И както често се случва с хора, които са напълно несъвместими, ние открихме, всеки за себе си, че другият е направо неустоим и лудо се влюбихме един в друг.
Втори курс си намерихме жилище извън общежитията и се нанесохме заедно. Това бе първата ми връзка и изобщо не бе от най-кротките. Четях странните книги, които мъкнеше и се придържах към странния му дневен режим, но тропнах с крак, когато се стигна до репродукциите на Пикман. Имаше нещо силно смущаващо в тези картини, което прекрачваше рамките на техните жестоки сюжети. Джон не се опита да ме убеждава. Просто се усмихна тъжно по своя снизходителен начин, като че ли е разочарован, че пак не съм схванала най-важното, отново ги нави на рула и ги ската някъде.