Предполага се, че в наши дни всичко това се е променило, като изключим най-отдалечените и изолирани райони на Пайн. Бяхме попаднали точно на такова място. Само дето уродствата тук бяха необичайно големи. Като малка съм виждала няколко от увредените. Те бяха с някакво особено, едва доловимо излъчване, но изобщо не бяха толкова ужасни. Тези приятелчета тук направо ти спираха дъха.
— Хайде да тръгваме към джипа докато са в добро настроение — казах с ъгълчето на устните си.
— Не. Чакай. Това тук е удивително. Освен това се нуждаем от помощта им.
Той се объра към цялата им група и ги помоли да помогнат да освободим джипа.
Някой каза: „Захарен пясък“ и всички започнаха да го повтарят. После услужливо подложиха рамене на задницата на джипа и за няколко минути отново бяхме на шосето.
— Къде живеете? — попита Крайтън, без да се обръща към конкретен човек.
Някой отвърна: „В града“ и като един те посочиха на изток, към слънцето. Снощи светлините се бяха отправили в същата посока.
— Ще ми покажете ли?
Те закимаха и се разбърбориха, и започнаха да ни дърпат за ръкавите, нетърпеливи да ни покажат.
— Джон, сериозно -казах аз. — Трябва да те заведем на…
— Ръката ми може да почака. Няма да ни отнеме много време.
Последвахме групата, като се движехме основно нагоре, по една обиколна пътечка, непроходима за каквото и да е превозно средство, освен може би за мотоциклет. Дърветата се сгъстиха и скоро попаднахме под сенките им. А после отново оредяха и ето, че вече бяхме в „града“.
Над една разнебитена сбирщина от колиби, сковани от отпадъчен дървен материал и ламаринени листове, тегнеше като забрало синкава димна завеса. Навсякъде се въргаляха боклуци и всички наизлизаха, за да видят непознатите. Досега не бяха попадала сред подобна немотия.
Онзи с деформираната глава, който бе разпитвал за джипа, задърпа Крайтън към една от бараките.
— Ей, господине, ти разбираш от машини. Как така тази не ще да работи?
В едностайната барака имаше телевизор. Човекът започна да върти копчетата насам-натам.
— Не работи. Няма картина.
— Трябва ви ток — му каза Крайтън.
— Има. Има. Има.
Той ни заведе отзад, за да ни покаже кабела, който бе провесил от едно дърво към покрива на колибата.
Крайтън ме погледна втрещен.
— Това е ужасно. Никой не заслужава да живее по този начин. Не можем ли да направим нещо за тях?
Съчувствието му ме изненада. Никога не съм си представяла, че в егоцентричния му живот има място за тревога по отношение на някой друг. Но все пак, да не забравяме, че Джонатан Крайтън винаги е бил цар на изненадите.
— Почти нищо. На мен всичките ми изглеждат доста щастливи. Явно си имат своя собствена малка общност. Ако привлечеш вниманието на правителството върху тях, ще бъдат разделени един от друг и повечето вероятно ще бъдат настанени в разни институции и домове. Предполагам, че единственот, което можеш да направиш, е да ги снабдиш с каквото се сетиш, така че да улесниш съществуването им тук.
Крайтън кимна, все още вперил поглед в обстановката наоколо.
— Като говорим за „тук“ — каза той, сваляйки раницата си, — да проверим къде се намираме.
Безформените местни жители зяпаха с откровено страхопочитание и възхита как той прави измервания. Някой го запита: „Какво е това?“ към стотина пъти. Поне. Някой друг попита: „Какво се е случило с ръката ти?“ пак толкова пъти. Крайтън прояви завидно търпение. Той коленичи на земята, за да нанесе измерванията си на картата, после вдигна поглед към мен:
— Знаеш ли къде сме?
— Бих казала от другата страна на Рейзърбек Хил.
— Улучи.
Той се изправи и събра местните около себе си.
— Търся едно много специално място — каза той.
Повечето от тях закимаха енергично. Някой каза: „Ние знаем всички места в околността, според мен де.“
— Чудесно. Търся едно място, където нищо не вирее. Знаете ли за такова място?
Стана така, като че ли всичките бяха свързани с общ кабел и Крайтън го е изключил. Светлините угаснаха, паднаха сенки, табелите „Отворено“ се замениха със „Затворено“. Всички започнаха да се разотиват.
— Какво толкова казах? — попита той, вперил загрижени, удивени очи в мен. — Какво толкова казах?
— Започваш да приличаш на Рей Чарлз — му казах аз. — Очевидно не искат да имат нищо общо с това „място, където нищо не вирее“, за което ти говореше. За какво става дума, Джон?
Той се направи, че не е чул въпроса ми и постави ръка на рамото на един човек с малка глава.