— Защо не вземеш, да ме заведеш дотам, ако знаеш къде е?
— Знаем къде е — каза онзи пискливо. — Но никога не ходим там, така че не можем да те заведем. Как да те заведем там, като никога не ходим?
— Никога не ходите там? Защо?
Другите се бяха спрели и слушаха. Човекът с малката глава огледа съседите си с поглед, който сякаш питаше — как може някой да е толкова глупав? После пак се обърна към Крайтън.
— Не ходим там, ’щото никой не ходи там.
— Как се казваш? — попита го Крайтън
— Фред.
— Фред, името ми е Джон и ще ти дам… — той потупа джобовете си, след което си свали ръчния часовник. — Ще ти дам този прекрасен часовник, който не се налага да навиваш — виждаш ли как цифрите се сменят на всяка секунда? — ако ме заведеш на някое място, където ходиш и ми посочиш мястото, където нищо не расте. Как ти звучи?
Фред взе часовника и го задържа близо до лявото си око, после се усмихна.
— Ела, ще ти покажа!
Крайтън пое след Фред, а аз — след Крайтън.
Отново ни поведоха по една заобиколна пътека, тази дори още по-тясна, и все по-неясно очертана, докато вървяхме напред. Забелязах, че дърветата оредяват и стават все по-ниски и чворести, а храсталакът изтънява, листата са по-малко и са завити по краищата. Следвахме Фред до момента, в който той спря толкова рязко, все едно, че се е блъснал в невидима стена. Чак сега видях защо — пътеката, която следвахме, свършваше на това място. Той посочи напред, през остатъка от дървета и шубраци.
— Голото място е там, зад онова дето се издига.
Той се извърна и забърза надолу по пътеката.
Голото място?
Крайтън ми хвърли един поглед и сви рамене.
— Приготвила ли си мачетето, Мак?
— Не, бвана11.
— Лошо. Предполагам, че в такъв случай ще трябва да си проправяме път с гърди.
Той пристегна превръзката на изгорената си ръка и започна да се мушка напред. Не беше чак такъв гъсталак. Шубракът бързо оредя, така че бе по-лесно, отколкото си го бях представяла. Скоро се озовахме на една полянка, обрамчена с останки от буренак и заета с разпръснати, болезнено превити стволове на мъртви дървета. А в центъра имаше участък, покрит с оголен пясък.
… място, където не расте нищо…
Крайтън избърза напред. Аз изостанах, възпирана от чувство за нещо забранено. Същото нещо дълбоко вътре в мен, заради което се уплаших от боровите светлини, ме плашеше и тук. Нещо не беше както трябва, като че ли природата е проявила небрежност, нещо е объркала на това място и така и не е успяла да го оправи. Като че ли…
Що за мисли ми минаваха? Това бе просто една празна поляна. Нямаше никакви мистериозни светлинки в небето. Ако става на въпрос, нямаше и пукната птица. И какво от това? Слънцето грееше, подухваше ветрец — или поне преди малко.
Надделявайки над инстинктите си, последвах Крайтън. Докоснах измъчения ствол на едно от мъртвите дървета, докато минавах покрай него.Беше твърдо и студено, като камък. Вкаменено дърво. В „Бороландия“
Избързах напред и настигнах Крайтън на ръба на „голото място“. Той се бе вторачил в него като в транс. Мястото представляваше груб овал, с диаметър около трийсет фута. Нищо не растеше в този овал. Нищичко.
— Погледни този девствен пясък — прошепна той. — Птиците не прелитат над него, насекомите и животните не минават оттам. Само вятърът го докосва и му придава някаква форма. Така е изглеждал пясъкът в зората на времето.
Винаги съм била с впечатлението, че в зората на времето пясъкът не е бил точно пясък, но не исках да споря с него. Той бе „поел“. Още от колежа имах едно на ум: не се опитваш да заставаш на пътя на Лудия Крайтън, когато е „поел“.
Въпреки всичко, разбрах какво иска да каже. Пясъкът бе набръчкан като водна повърхност, както може би изглежда пясъка в Сахара, далеч от търговските маршрути. Видях животински следи, които стигаха до ръба и после променяха посоката. Крайтън беше прав: нищо живо не пристъпваше върху този пясък.
Като изключим Крайтън.
Без предупреждение, той пристъпи през невидимата граница и отиде до центъра на голото място. Разпери ръце, впери поглед в небето и шеметно се завъртя. Очите му горяха като въглени, изражението му бе възторжено. Изглежда, че напълно си бе загубил ума.
— Това е! Открих го! Това е мястото!
— Какво място, Джон?
Стоях на ръба, без да имам каквото и да е желание да пристъпя отвъд, говорейки с равен тон, както се говори на наркоман, който е прекалил с дозата, за да го върнеш обратно в реалността или някой, който стои на ръба и всеки момент може да скочи.
— Където всичко се съединява в едно и всичко се разпада на части.! Където Истината излиза наяве!