— Какви по дяволите ги говориш, Джон?
Бях изморена и изтормозена и исках да се прибера вкъщи. Беше ми писнало и предполагам, че гласът ми ме издаваше. Въодушевлението му стихна. Внезапно той като че изтрезня.
— Нищо, Мак. Нищо. Остави ме само да направя няколко измервания и се махаме.
— Това е най-добрата новина, която чух от сутринта насам.
Той ми хвърли един бърз поглед. Не знам дали бе израз на раздразнение или разочарование. А и не ми пукаше.
8. Заразата се разнася
Успях да стигна до асфалтиран път без особени затруднения. По пътя за вкъщи не разговаряхме много. Той ме остави пред дома ми и обеща да се прегледа преди края на деня.
— Какво ще правиш занапред? — запитах аз, когато затворих вратата и го погледнах през отворения прозорец.
Надявах се, че повече няма да ме моли да го водя в Пустошта. Бях сигурна, че не е бил откровен с мен по отношение на своите изследвания. Нямах представа на какво е попаднал, но знаех, че със сигурност не е Дявола от Джърси. Част от мен ми казваше, че е по-добре да не знам и че този човек е готов да се жертва само и само да си намери белята.
— Не знам още. Може да се върна и да се срещна пак с онези хора, дето живеят от другата страна на Рейзърбек Хил. Може да им занеса малко дрехи, малко храна.
Пряко волята си бях трогната.
— Това ще е много мило от твоя страа. Само не им носи тостери и микровълнови печки.
Той се засмя:
— Няма.
— Къде си отседнал?
Той се поколеба, изглеждаше несигурен.
— В едно място, наречено „Лаурелтън Съркъл Мотор Ин“.
— Знам го.
Малко местенце. Именувано на едно околовръстно шосе, което вече не съществуваше.
— Аз съм в стая пет, ако се наложи да се свържеш с мен, но… можеш ли да ми направиш една услуга? Ако някой ме потърси, не им казвай къде съм. Дори не им казвай, че си ме виждала.
— Да не би да си загазил?
— Недоразумение, това е всичко.
— Не би искал да усложниш нещата, нали?
Той доби празно изражение.
— Колкото по-малко знаеш, Мак, толкова по-добре.
— Като всичко останало през изминалите два дена, така ли?
Той сви рамене:
— Съжалявам.
— И аз също. Виж. Отбий се вкъщи, когато тръгнеш пак към Рейзърбек. Може би ще се намерят няколко стари мои дрехи, които да даря на тези хорица.
Той помаха с обгорената си ръка, след което потегли.
Крайтън се отби след няколко дена, беше тръгнал към Рейзърбек Хил. Лявата му ръка бе здраво бинтована.
— Беше прав — каза той. — Възпали се.
Дадох му няколко стари потника и ризи и един-два чифта дънки, които вече не ми стояха както трябва.
Няколко дена по-късно се сблъсках с него при щанда с домашни потреби в „Патмарк“.
Бе се награбил с консерви и купуваше няколко отварячки за хората от Рейзърбек. Лявата му ръка си бе бинтована както преди, но бях загрижена, когато видях, че на дясната му също има бинт.
— Възпалението малко се поразрасна, но лекарят каза, че всичко е наред. Предписа ми един от новите антибиотици. Със сигурност ще се оправи.
Поглеждайки го по-отблизо на флуоресцентната светлина в супермаркета, забелязах, че е блед и изпотен. Изглежда бе отслабнал на килограми.
— Кой ти е лекар?
— Един тип в Нептюн. Специалист.
— По изгаряния от борови светлини?
Смехът му бе прекалено шумен, прекалено дълъг.
— Не! По инфекции.
Стана ми чудно. Само че, Джон Крайтън вече бе голямо момче. Не можех да играя ролята на негова майка.
Самата аз купих няколко консерви, настигнах Крайтън и му дадох всичките.
— Предай им много поздрави — му казах.
Той се усмихна изморено и избърза напред.
В един от последните августовски дни шофирах по „Брик Булевард“, когато забелязах неговия „Вранглер“ паркиран пред „Бъргър Кинг“. Отбих встрани от пътя и отидох до там пеша.
— Джон! — казах през прозореца и го видях как подскочи.
— Уфф, Мак. Не прави никога повече така!
Изглеждаше облекчен, но не и страшно зарадван, че ме вижда. Лицето му бе изпито или може би се дължеше на брадата, която бе започнал да си пуска. Брада на беглец.
— Извинявай — казах аз. — Чудех се, дали не искаш да отидем някъде на истински обяд.
— О. Ами… Благодаря, но имам много работа. Може би някой друг път.
Въпреки, че беше горещо, бе облякъл кадифен панталон и фланела с дълъг ръкав. Забелязах, че и двете му ръце са все още увити с марля. Една предупредителна лампичка светна вътре в главата ми.
— Това възпаление все още ли не се е оправило?
— Оправя се бавно, но сигурно.
Погледнах краката му и ми направи впечатление, че глезените му изглеждат подути. Гуменките му бяха развързани, езиците им бяха увиснали навън, тъй като отстрани се бяха разширили, за да се нагодят към оттеклите му ходила.