— Какво е станало с краката ти?
— Малък отток. Страничен ефект от лекарството. Виж, Мак. Трябва да тръгвам. — Той включи „Вранглер“-а на скорост. — Ще ти се обадя тия дни.
Бяха минали няколко седмици след Деня на труда и аз доста си мислех за Крайтън. Тревожех се за него и осъзнавах, че все още тая към него по-силни чувства, отколкото съм склонна да призная.
Точно тогава в офиса ми нахълта щатският следовател. Беше огромен и заплашителен зад тъмните си очила; прическата му бе на милиметър от избръсната. Държеше увеличена снимка на Джон Крайтън.
— Познавате ли този човек? — каза той с гърлен глас.
Устата ми бе пресъхнала и се чудех дали ще ме попита, дали съм замесена в каквото и да бе направил Джон; или още по-лошо: дали бих отишла да индентифицира тялото му.
— Разбира се. Бяхме заедно в колежа.
— Виждала ли сте го през последния един месец?
Въобще не се поколебах. Държах се мъжки.
— Не. Не и откакто се дипломирахме.
— Имаме основания да смятаме, че се намира в района. Ако го видите, свържете се със щатската полиция или местната полиция незабавно.
— Какво е направил, инспекторе?
Той се обърна и се насочи към вратата, без да благоволи да отговори. Точно този род арогантност винаги караше нещо в мен да се взриви.
— Зададох ви въпрос, инспекторе. Очаквам вежливия ви отговор.
Той се обърна и ме изгледа, след което сви рамене. Част от имиджът на Мръсния Хари се изпари с това повдигане на раменете.
— Защо пък не? — каза той. — Издирва се за грабеж в особено голям размер.
Чудесно.
— Какво е откраднал?
— Една книга.
— Книга?
— Дааа. Не ви се вярва, а? Имаме да разследваме изнасилвания и убийства, и въоръжени грабежи, но тази книга е с предимство. Не ми пука колко е ценна или колко силно някакъв университет в Масачузетс я иска, това си е само една книга. Само дето тия от Масачузетс направо са полудели да си я върнат. Техният губернатор отишъл при нашия и…ами, знаете как става. Преди известно време намерихме колата му изоставена близо до Лейкхърст, така че вече знаем, че е минал оттук.
— Мислите, че се предвижва пеша?
— Може би. Или може да е взел под наем или да е откраднал друга кола. В момента проверяваме.
— Ако се появи, ще ви се обадя.
— Непременно. Имам чувството, че ако върне книгата невредима, всичко ще бъде забравено.
— Ще му предам, ако имам тази възможност.
Веднага щом си тръгна, изтичах до телефона и набрах мотела на Крайтън. Гласът му беше дрезгав, когато каза „здрасти“.
— Джон! Щатските ченгета бяха тук преди малко да те търсят!
Той смутолеви няколко думи, от които нищо не разбрах. Нещо не беше наред. Затворих и се запътих към колата. В този мотел има около двайсет стаи. Забелязах „Вранглер“-а заврян в другия край на паркинга. Номер пет бе на ъгъла на първия етаж. На дръжката на вратата висеше знак: „Не безпокойте“. Почуках два пъти на вратата, но никой не отговори. Опитах бравата. Поддаде.
Вътре беше тъмно, като изключим светлината, която навлезе през открехнатата врата. А тя разкри бедственото положение вътре. Стаята приличаше на контейнер за боклук зад верига заведения за бързо хранене. И миришеше по същия начин. Имаше кутии от пица, обвивки от хамбургери, опаковки от хотдог, картони от китайска храна, представители на всички заведения в района, които предлагат доставки по домовете. И беше топло. Или климатикът се беше повредил, или изобщо не беше пускан.
— Джон? — включих лампата. — Джон, къде си?
Седеше на един стол, в ъгъла, от другата страна на леглото, сгушен под купчина одеяла. До него на нощното шкафче бяха струпани книжа и карти. Лицето му, или поне онази част, която се виждаше над рошавата му брада, беше бледо и изпито. Изглеждаше така, все едно е отслабнал с трийсет паунда. Затръшнах вратата зад себе си и останах на място, втрещена от видяното.
— Божичко, Джон, какво се е случило?
— Нищо. Добре съм — Дрезгавия му, груб глас говореше точно за обратното. — Какво правиш тук, Мак?
— Дойдох да ти кажа, че щатската полиция се навърта наоколо с твои снимки, само че, доколкото мога да предценя, това е най-малкия ти проблем в момента! Ти си наистина зле! — посегнах към телефона. — Ще повикам линейка.
— Не! Мак, моля те, недей!
Единствено ужасът и сърцераздирателната му загриженост ме спряха. Вторачих се в него, но все още не бях поставила слушалката обратно на местотото й.
— Защо?