— Да се махаме оттук, Джон!
— Не! Аз оставам!
— Забрави! Хайде!
Възпалението го бе съсипало и очевидно не можеше да мисли разумно. Не ми пукаше какво казва, нямаше да го оставя да рискува живота си в това място. Щях да го издърпам оттук и да му дам възможност да си помисли шест месеца. И тогава, ако все още искаше да го направи, негова си работа. Но в момента не бе способен да разсъждава трезво.
Обвих с ръце гърдите му и се опитах да го изправя на крака.
— Мак, моля те! Недей!
Ръцете му останаха приковани в пясъка. Сигурно се беше хванал за нещо. Сграбчих десния му лакет и дръпнах. Той изпищя, когато ръката му се изскубна от пясъка. След което и аз изпищях, пуснах го и се отдръпнах назад върху пясъка.
Защото ръката му вече не беше ръка.
Бе голяма и бяла и имаше дълги, вървовидни, конусообразни, подобни на корени израстъци, нещо като прорасналите картофи, когато се оставят под мивката прекалено дълго, само дето тези неща се движеха, гърчеха се и се огъваха като шепа бели змии.
— Тръгвай, Мак! — каза той с онзи разфиксиран глас, а по лицето и очите му можех да прочета, че не е искал, да го виждам в такова състояние. — Мястото ти не е тук!
— А твоето е?
— Сега вече да!
Не можах да се насиля да докосна ръката му, така че се протегнах и сграбчих ризата му. Дръпнах.
— Ще намерим лекари! Те ще те оправят! Може да…
— НЕ!
Това беше вик, но беше и още нещо. Нещо дълго и бяло, и твърдо като стегнат мускул, много подобно на нещата, които се подаваха от ръкава на ризата му, се стрелна от устата му и ме блъсна в гърдите, ожулвайки бюста ми, докато ме тласваше встрани. После пак се прибра.
Отскочих. Изправих се някакси на крака и сляпо запълзях в посоката, от която дойдох. Изведнъж пак се озовах в Боровата пустош, в хладната нощ, а светлините диво се въртяха над главата ми. С препъване се отправих към храстите, далеч от нексуса, далеч от Джонатан Крайтън.
В края на просеката се насилих да спра и да погледа назад. Видях Крайтън. Ужасната му, изродена ръка бе вдигната. Знаех, че не може да ме види, но изглеждаше така, все едно ми маха за сбогом. След което я свали и отново зарови израстъците в пясъка.
Последното нещо, което си спомням тази нощ, е това, че повръщах.
10. Последици
Събудих се сред хората от Рейзърбек, които ме намерили на другата сутрин и се грижили за мен, докато не съм дошла в съзнание. Предложиха ми храна, но аз не можех да сложа нищо в устата си. Отидох пак до просеката, до голото място.
Изглеждаше точно по същия начин, както когато аз и Крайтън го видяхме за първи път през август. Нямаше светлини, нямаше вятър, нямаше пурпурно сияние. Само пясък.
И никакъв Джонатан Крайтън.
Можех да си внуша, че тази нощ просто не се е случила, ако не беше отеклата, нежна, виолетова синина на гърдите ми. Ако не беше тя, щях да си внуша. Само че колкото и да се дърпаше съзнанието ми, не можех да отрека истината. Бях видяла другата страна на булото и животът ми никога вече нямаше да е същият.
Огледах се и знаех, че всичко наоколо е имитация, сложна илюзия. Защо? Защо го имаше това було? Да ни защитава? Или да ни предпази от полудяване? Истината не ми бе донесла покой. Кой би могъл да се успокои при мисълта, че някакви огормни, неизмерими сили отвъд нашето възприятие, се движат наоколо, извън обсега на нашите сетива?
Искаше ми се да избягам… само че къде?
Избягах вкъщи. Вече един месец си седя вкъщи. Домошарка. Излизам само до бакалията. Всичките ми клиенти ме изоставиха. Живея благодарение на спестяванията си, уча латински, превеждам откраднатата от Джон книга. Това, което видях, какво беше: истинската същност на нашето съществуване или друго измерение, или какво? Не знам. Крайтън беше прав: да знаеш, че не знаеш, е подлудяващо. Направо те гризе отвътре.
Така че, чакам пролетта. Пролетното равноденствие. Може би ще напусна дома си преди това и ще отида на лов за борови светлини — или лумени, както са описани в книгата. Може и да докосна някоя от тях, може и да не го направя. Може би, когато настъпи равноденствието, ще се върна на Рейзърбек Хил, на голото място. Може би ще потърся Джон. Той може и да е там, а може и да не е. Може да вляза в голото място, а може и да не вляза. И ако се стигне дотам, може и да не се върна. Или пък ще се върна.
Не знам какво ще правя. Вече нищо не знам. Стигнах до там, че знам само едно: вече няма нищо сигурно.
Или най-малко от тази страна на булото.