— Напротив, можеш! Фамилията Мак Келтън е известна в Пустошта. Всички я знаят. Там имаш много роднини.
— Така ли? Откъде знаеш?
Изведнъж той придоби овчи вид.
— Защото до сега вече на няколко пъти бях там. Никой не иска да се отпусне пред мен. Аз съм външен. Нямат ми доверие. Вместо да отговорят на въпросите ми, си играят игрички с мен. Казват, че не знаят за какво говоря, но познават някой, който би могъл да е наясно и така ме въртят в кръг. Миналия месец се загубих там, в пустошта, за цели два дена. И можеш да ми вярваш, започнах да се плаша. Мислех си, че никога няма да открия обратния път.
— Нямаше да си първият. Доста хора, много от тях опитни ловци, са излизали в Пустошта и никога не са били видени отново. Най-добре да не се навираш там..
Ръката му се стрелна през масата и сграбчи моята.
— Трябва да ми помогнеш, Кати. Цялото ми бъдеще зависи от това.
Бях шокирана. Той винаги ме наричаше „Мак“. Дори в онези далечни колежански дни, докато бяхме заедно в леглото, никога не ме е наричал „Кати“. Деликатно издърпах ръката си, промърморвайки:
— Айде пък и ти, Джон…
Той се отпусна назад и се загледа през прозореца в кръжащите чайки.
— Ако се справя с това, ако свърша нещо наистина докрай, това може да помогне да се върна в Мискатоник, където да завърша доктората си.
В мен незабавно се прокрадна подозрение.
— Мисля, че каза, че си „напуснал“ Мискатоник, Джон. Защо не можеш да се върнеш и без това?
— „Нередности“ — каза той, без да поглежда към мен. — На дъртите пръдльовци в отдела по античността не им се нравеше накъде водят моите изследвания.
— Това за „действителността“ ли?
— Да.
— Те ли ти го казаха?
Сега вече ме погледна.
— Не с толкова много думи, но може да се каже — Той се наведе напред. Очите му искряха повече от всякога. — Там държат книги и ръкописи, заключени в огромни сейфове, единствени по рода си томове, от времето, което повечето учени причисляват към праисторията. Постарах се да си издействам пропуск, фалшив естествено, с който се вмъкнах вътре. Невероятно е какво притежават, Мак. Невероятно! Трябва да се върна там. Ще ми помогнеш ли?
Неговата настойчивост бе плашеща. И затормозяваща.
— Какво трябва да направя?
— Просто ме придружи в Пайн Берънс. Само няколко маршрута. Ако те използвам като препоръчително писмо, знам че ще се разприказват пред мен за Дявола от Джърси. После мога да се оправя и сам. Всичко от което се нуждая, са няколко недвусмислени отговора от тези хора и ще разполагам с необходимите ми първични източници. Ще съм в състояние да проследя един мит от фолклора чак до самите му корени! Ще ти отправя благодарности в книгата, ще ти платя, всичко, което пожелаеш. Мак, само не ме оставяй да се гърча на вятъра!
Когат спря да говори, направо бе обезумял.
— Спокойно, Джон. Спокойно. Нека помисля.
Данъчният сезон бе отминал и програмата ми за лятото бе доста свободна. Пък дори и да не беше, какво от това? Честно казано, работата не ме удовлетворяваше дори наполовина на това, което беше едно време. Предизвикателството да се преборя с предразсъдъците на бизнес обществото и техните съмнения относно жена счетоводител, тръпката да си изградя клиентела, която се простираше навсякъде. Всичко вече беше рутинно. Освен това, вече нямах съпруг. Нито деца, които да въведа в света на възрастните. Трябва да призная, че в момента животът ми бе доста изпразнен от смисъл. Такава бях и аз. Празна. Защо да не отделя малко време за да се видя с хората от моето детство и да помогна на Лудия Крайтън да оправи живота си, ако изобщо нещо подобно бе възможно? Може би в тази сделка щях да спечеля малко перспектива и за собствения си живот.
— Добре, Джон — казах. — Ще го направя.
Очите на Крйтън блеснаха с неподправено удоволствие, съвсем различен блясък от трескавата настойчивост, която излъчваха откакто бе седнал. Той протегна и двете си ръце към мен.
— Бих те разцелувал, Мак! Не мога да изразя с думи колко важно за мен е всичко това! Нямаш представа колко е важно!
И се оказа прав. Въобще си нямах представа.
2. Боровата Пустош
Два дена след това вече бяхме готови за нашия първи набег в горските дебри.
Крайтън носеше яке за сафари, когато мина да ме вземе с един леко разнебитен 4 x 4 джип „Вранглер“.
— Не отиваме в Африка — отбелязах аз.
— Знам. Харесват ми джобовете. Събират много неща.
Хвърлих едно око към задната седалка. Учудващо добре се бе екипирал. Забелязах термос, сандък с провизии, раници и нещо, което приличаше на спални чували. Надявах се, че не си е наумил разни романтични щуротии. Тъкмо се бях разделила с един мъж и не търсех друг, особено щом става дума за Джонатан Крайтън.