Когато наближих четиринайсет, баща ми прехапа устни и ни премести по-близо до Пембъртън, където се хвана с една бригада, която дълбаеше кладенци. Беше постоянна работа, с всичките й облаги, а на мен ми се наложи да посещавам гимназията в Пембъртън. Той ме караше да гледам сериозно на училищното си обучение и аз така и правех. Високите ми оценки, съчетани с пола ми и ниския ми социален и икономически статут ми спечелиха пълна стипендия — стая, пълен пансион и обучение — в Рътгърс. Веднага щом това се уреди, той бе готов да се върне в Пустошта. Но майка ми вече бе свикнала с удобствата и удоволствията на градския живот. Тя искаше да остане в Пембъртън. Така че останаха.
Все още не мога да се начудя, дали татко щеше да живее по-дълго, ако се бяха върнали в горите. Разбира се, никога не съм споменавала за това пред майка.
Когато Джаспър замълча за момент, побързах да се включа.
— Приятелят ми Джон пише книга и е посветил една от главите на Дявола от Джърси.
— Вярно ли е? — попита Джаспър. — И ти реши да го доведеш при мен, така ли?
— Ами, татко винаги казваше, че са малко онези в Пайн, които ти не познаваш, а същото важи и за нещата, които се слчуват тук.
Старецът грейна и постъпи като повечето „боровци“: повтори едно и също нещо трикратно:
— А сега? А сега? Ами сега? Това не е ли знак! Все ми е на ума, че това изисква малко „джак“.
Докато Джаспър се извръщаше и се протягаше към кухненския шкаф, Крайтън ми хвърли въпросителен поглед.
Джаспър отново се завъртя към нас с три чаши и кафява туба, с вместимост една кварта5.
С опитна ръка наля по два пръста във всяка и ни ги подаде. Чашите бяха замазани и може би бяха хванали лека кора, но аз не се притеснявах от зараза. Нямаше микроб, който да удържи на чистия „джак“ от дестилацонната на Джаспър Мюлинър. Помня, че си отливах по малко от бутилката на татко, а после се промъквах нощем в храсталака с няколко приятелки от гимназията, с които сядахме на земята, пеехме и се натрясквахме.
По начина, по който изпаренията жилнаха носната ми лигавица можех да предценя, че това е от яката реколта. Пренебрегнах дълга си да предупредя Крайтън да го кара по-полека. След като аз отпих с дължимото уважение, той направо гаврътна своята наведнъж. Забелязах как примижа, докато преглъщаше, лицето му почервеня и очите му се насълзиха.
— Уааа! — каза той прегракнало. — С това може да се ецва стъкло! — Той улови погледа на Джаспър, който го гледаше отстрани и вдигна чаша. — Но затова пък е превъзходно на вкус! Може ли да ми капнете още малко?
— Заповядайте — каза Джаспър, наливайки му още няколко пръста. — Там, откъдето идва, има още много. Но го пийте бавно. Това тук е уиски „за посръбване“. Ако продължите да се наливате с такова темпо, скоро ще получите ябълкова парализа. Леко и с кеф трябва да се пие от най-доброто на Гюс Соой.
— Това не е ли ваше производство? — попитах аз.
— Неее! Спрях да се занимавам преди много време. Прекалено много разправия и започна да става прекалено цивилизовано. Освен това, „джакът“ на Гюс е не по-лош от тоя, дето аз си го правех. Може и да е по-добър.
Той остави тубата на пода между нас.
— Кажи за Дявола от Джърси — подсетих го аз, преди да се впусне в друга тема.
— Да бе. Пустия му Дявол. Преди са го знаели като Дявола на Лийдс. Убеден съм, че сте чували най-различни версии, но аз ще ви разкажа истинската. Този дявол е свързан с едно проклятие, отпреди повече от два и половина века. Всичко започнало в далечната 1730-та или там някъде. Това се случило, когато се оказало, че госпожа Лийдс от Естелвил ще увеличава членовете на семейството си за тринайсети път. Толкова й било писнало и бяила толкова ядосана, че извикала на глас: „Дано тоя път е дявола!“. Хубаво, ама явно Някой тази нощ я е послушал, защото желанието й се сбъднало. Когато това тринайсто бебе се родило, било доста грозно в лицето, със зъби, каквито никой дотогава не бил виждал и имало къдрава, заострена опашка и кожени криле, като на прилеп. Ухапало майка си и излетяло през прозореца. Израстнало в боровите гори, като крадяло и се хранело с малки пиленца и прасенца в началото, после преминало на крави, деца, дори възрастни мъже. Всичко, което откривали от жертвите, било кости, които били изгризани и оглозгани от силни и остри зъби. Някой твърдят, че вече е мъртво, други — че никога няма да умре. От време на време все се намира някой, който твърди, че го е прострелял и го е убил, но повечето хора мислят, че не може да бъде убито. Обвиняват го за всяко изчезнало пиле или прасе, или крава, която се замотае из горите, така че след известно време си мислиш, че това е просто приказка на „боровците“. Но то си е там. Там, в гората. Със сигурност е там.