— Виждал ли сте го? — попита Крайтън. Този път си посръбваше от „джака“ със страхопочитание.
— Видях сянката му. Случи се на Епъл Пай Хил6, горе на върха, в дните преди да поставят пожарната кула. Преди да се родиш, Катлийн. Бях излязъл малко на летен лов и бях по следите на един голям стар елен. Знаете какво е изкачването по Епъл Пай Хил, нали?
Аз кимнах:
— Разбира се.
Не приличаше много на хълм. Нямаше скали или урви, просто лек наклон, който като че ли продължава вечно. Не бе нужно да правиш нещо по-различно от това, просто да вървиш, за да стигнеш върха, но когато накрая се озовеш горе, си направо смазан.
— Както и да е, бях изминал почти три-четвърти от пътя нагоре, когато се стъмни прекалено много, за да мога да виждам следата. Е, бях изморен, а беше топла лятна нощ, така че се настаних върху боровите иглички и реших да прекарам нощта на открито. Имах под ръка малко тютюн, малко царевичен хляб и моята туба. Точно като тази тук. Вие двамата си наливайте, когато поискате, чухте ли?
— На мен ми стига — казах аз.
Видях, че Крайтън посяга към тубата. Той винаги носеше много. Аз вече усещах двете посръбвания. С всяка изминала минута ми ставаше все по-горещо.
— Както и да е — продължи Джаспър. — Седях си там, дъвчех и си посръбвах, когато видях няколко борови светлини.
Крайтън замръзна по средата на вливането и разля малко ябълков „джак“ по ръката си. Изведнъж наостри уши, почти се усещаше колко е напрегнат.
— Борови светлини? — попита той. — Видял сте борови светлини? Къде?
— Значи сте чувал за боровите светлини, а?
— Със сигурност. Научил съм си домашното. Къде ги видяхте? Движеха ли се?
— Струяха от хребета на Епъл Пай Хил, просто обрамчваха върховете на дърветата.
Крайтън остави чашата си и започна да се суети с картата.
— Епъл Пай Хил… помня, че го срещах някъде. Ето го. — Той забучи пръст в картата, все едно че забиваше пирон в хълма. — Така. Значи сте бил на Епъл Пай Хил, когато сте забелязал боровите светлини. Колко бяха?
— Колкото цял град, може да са били стотина, повече, отколкото някога съм виждал.
— Колко бързо се движеха?
— С разлчна скорост. С различна големина. Някои се плъзгаха мирно и тихо, други се стрелкаха наоколо, подминавайки по-бавните. Изглеждаше точно като шосе по време на уиикенда.
Крайтън се приведе напред, а очите му блестяха повече от всякога.
— Разкажете ми още.
Нещо покрай тази настойчивост на Крайтън ме обезпокои. Внезапно той се превърна в жаден слушател. Досега учтиво слушаше преразказаната от Джаспър история за Дявола от Джърси, но тогава изглеждаше по-заинтригуван от ябълковия „джак“, отколкото от легендата. Не си бе давал зора да търси Епъл Пай Хил по картата, когато Джаспър спомена, че е видял Дявола там, но веднага побрза да го стори, още при първото споменаване на боровите светлини.
Боровите светлини. Бях чувала за тях, но никога не бях ги виждала. Хората често ги мяркаха в летните нощи, главно към края на сезона. Някои твърдяха, че са кълбовидни мълнии или някаква разновидност на огъня на Свети Елм, някои го наричаха блатен газ, а други казваха, че това са душите на мъртвите „боровци“, които се появяват от време на време. Защо Крайтън бе така заинтригуван?
— Ами — каза Джаспър, — забелязах една или две да се движат по билото на хълма и не му мислих много-много. Виждам по няколко всяко лято. После видях още няколко. И още няколко. Малко се развълнувах и реших да ида до върха и да проверя какво става. Когато се качих, вече се бях задъхал. Спрях се и погледнах нагоре — и ей ги на, плуваха около върховете на дърветата на четирийсет фута над мен, бледо жълти, някой с големината на топче за пинг-понг, други колкото плажни топки, всичките се движеха в една посока.
— Коя посока? — попита Крайтън. Ако се наведеше още малко и щеше да падне от стола. — Накъде отиваха?
— Ще стигнем и до там, синко — каза Джаспър. — Задръж малко. Та, както казвах, седях там и ги гледах как се носят на фона на ясното нощно небе и чувствах това странно стягане в гърдите, като че ли бях свидетел на нещо непозволено. Но не можех да откъсна очи. И тогава те избледняха и изчезнаха. Всичките. Така че направих нещо наистина откачено. Покачих се на едно дърво, за да видя къде са отишли. Нещо вътре в мен ми казваше, че не бива да го правя, но бях изцяло изпълнен от това чудо, почти като обсебен. Така че се качих, докъдето можах, докато дървото не започна да се накланя под тежестта ми и клоните станаха прекалено тънки, за да ме издържат. И ги видях как се отдалечават. Бяха се подредили в дълга редица, снижаваха се там, където релефът се снижаваше и се издигаха, където се издигаше, движейки се точно над върховете на боровете, като че ли ги теглеше невидима връв — Той погледна Крайтън. — И се насочваха на югозапад.