Боровинков пай и солени целувки
Мери Симсис
На Боб и Морган,
и в памет на Ан и Джон.
ПЪРВА ГЛАВА
Хладен прием
— Спри! Ще паднеш!
Чух някой да крещи, но беше твърде късно. Дървените дъски на малкия пристан се огънаха под краката ми и поддадоха. Прогнилата дървесина се разцепи, разхвърчаха се трески и аз пропаднах на три метра дълбочина в ледените води на океана край Мейн.
Може би имаше една секунда, в която можеше и да успея да видя мъжа, който се бе втурнал към дока и който ми бе извикал да спра. Ако се бях обърнала само някакви си двайсет градуса надясно, щях да го зърна да тича през плажа към вълнолома, размахвайки ожесточено ръце. Но в този момент бях притиснала към очите си окуляра на моя фотоапарат „Никон“ и зумирах по посока на нещо от другата страна — статуя на жена с развята рокля, държаща нещо, което оттук ми приличаше на кошница с грозде.
Докато се опитвах да се задържа на повърхността, размахвайки ръце и крака, и сърцето ми биеше лудо в гърдите, а зъбите ми тракаха от ледената вода, осъзнах, че се движа, при това много бързо. Някакво мощно и скоростно течение ме въртеше и ме издърпваше далече от пристана. Показах глава над повърхността на вълните и се разкашлях — морето около мен беше бурно, пенесто, пълно с пясък. А аз все така продължавах да се движа, отдалечавайки се все повече от брега. Вълните ме удряха безмилостно и пълнеха устата и носа ми със солена вода. Ръцете и краката ми започнаха да се вцепеняват, цялото ми тяло се разтрепери неистово. Но как е възможно в края на юни океанът да бъде толкова студен?
Опитах се да плувам срещу течението, стараейки се да постигна най-добрия кроул през живота си — ритах колкото ми бе възможно по-силно и избутвах водата пред себе си, докато краката не ме заболяха. Но отивах все по-навътре и по-навътре в океана, течението ме носеше все така бързо.
„Някога плуваше много добре, когато живееше в Ексетър! — опитах се да си напомня. — Спокойно можеш да доплуваш до брега!“ Гласчето в главата ми се опитваше да звучи уверено, но не му се получаваше. Паниката взе превес и плъзна чак до връхчетата на пръстите ми. През всичките тези години оттогава насам се бе случило нещо. Твърде много време, прекарано в седене на бюро и боравене с юридически документи, време, напълно загубено за редовните тренировки по плуване.
Внезапно течението, което ме бе сграбчило в хищните си нокти, спря да се движи. Бях обградена от планини черна вода, покрити с бели пенести шапчици. Пред мен се простираше откритият океан, мрачен и безкраен. Обърнах се и за момент не видях нищо друго освен още хълмове вода. После се издигнах на гребена на една вълна и мярнах в далечината пристана и плажа, обаче бяха съвсем миниатюрни. Започнах отново да плувам, насочвайки се към брега — вдишване, замах на ръцете, вдишване, замах на ръцете. Но напредвах трудно и скоро краката ми натежаха. Незнайно защо нямаха никакво желание да продължават да ритат. Навярно вече бяха твърде уморени.
Спрях и започнах да удрям по повърхността на водата — ръцете ми бяха толкова изтощени, че ми идваше да се разплача. Почувствах пронизваща болка в брадичката си и когато докоснах лицето си, видях по пръстите си кръв. Нещо ме беше порязало, сигурно още при падането от вълнолома.
Падането. Даже не знам как точно стана. Просто исках да видя града откъм водата така, както го е виждала баба ми по време на детството си през 40-те години на XX век. Затова просто бях прекосила плажа, бях отворила една порта и бях стъпила на пристана. Видях, че някои от дъските липсват, както и част от перилата, но иначе всичко ми изглеждаше наред, докато не стъпих на дъска, която ми се стори доста по-мека от обичайното. И сякаш отново изживях онова свободно падане във водата.
Заля ме вълна и неволно погълнах доста голямо количество солена вода. Почувствах как фотоапаратът се раздвижва пред гърдите ми и осъзнах, че той все още виси на врата ми, подобно на камък, който ме влечеше надолу. И без това от него вече нищо не ставаше. Знаех си. С трепереща ръка прехвърлих кожения ремък обратно през главата си.
През съзнанието ми премина спомен от последния ми рожден ден — вечеря в лондонския „Мейфеър“, годеникът ми Хейдън ми поднася кутия, увита в сребриста хартия и с картичка, на която пише: „Честит 35-ти рожден ден, Елън! Надявам се, че този подарък ще отдаде дължимото на удивителния ти талант!“ А в кутията беше „Никонът“.