Выбрать главу

Гардеробната ѝ ме посрещна с познатия аромат на лавандула. На закачалките бяха подредени под строй елегантни костюми на „Шанел“ и всякакви рокли. Рафтовете пък представляваха истинска палитра от пуловери във всякакви цветове — от прасковено до вишнево. Плъзнах ръка по един розов пуловер. Кашмирът беше мек като облаче.

Върху раклата бе подредена истинска колекция от снимки в сребърни рамки. Една от тях показваше баба ми и дядо ми в деня, когато дядо ми бе завършил медицинския факултет към Чикагския университет. На нея той беше прегърнал баба. Бяха застанали пред каменна сграда с огромна готическа арка. Баба ми бе повдигнала леко брадичка, загледана във фотоапарата, дългата ѝ лебедова шия бе украсена с наниз от перли. А дядо ми бе вперил очи в нея, усмихнат до уши.

Една овална рамка съдържаше снимка на баба и мен на Аламо Скуеър — парк, който се намираше срещу къщата на баба и дядо в Сан Франциско. Там аз бях на десет, значи баба трябва да е била на петдесет и пет. Загледана сега в снимката, аз останах изумена от това колко си приличаме с нея. Имахме еднакви зелени очи и дълги червеникавокестеняви коси, въпреки че баба винаги носеше своята коса на кокче. Спомнях си много добре деня, в който бе направена тази снимка. Аз се разхождах с фотоапарат, преметнат през рамо, и някакви туристи, които ни взеха също за туристи, ни предложиха да ни снимат заедно. Застанахме пред красиви червени цветя, и двете усмихнати, с жълтата къща на баба ми в дъното на снимката.

Върнах снимката на място и предпазливо започнах да отварям чекмеджетата на раклата едно по едно, напомняйки си, че просто изпълнявам заръката ѝ. Прегледах чекмедже, в което тя беше натрупала всякакви фактури за дрехи, ръководства за употреба на отдавна заминали си уреди, прихванати с кламери купища чуждестранни банкноти, останали от пътуванията ѝ в чужбина, купчини картички за рождения ѝ ден и за Коледа, които беше получавала, и копие от съобщението на „Уинстън Рийд“, когато станах партньор във фирмата. Но пак никакво писмо.

Върнах се в спалнята и приседнах на ръба на леглото ѝ. Каквото и да бе написала, не беше тук. Може пък изобщо да не бе писала нищо. Може би наистина в последните си мигове е бълнувала.

Библиотеката на баба ми бе натежала от романи, биографии и семейни снимки. Загледах се през стаята към тях, чудейки се какво да правя. Вторачих се и в картините на стената — традиционни и морски пейзажи. Беше поставила в рамки даже две снимки, които бях правила като малка — останки, изхвърлени от морето на брега, и чифт стари маратонки.

Пак отворих чекмеджето на нощното ѝ шкафче и пак видях книгата — „Сто години самота“. Когато я вдигнах, зърнах между страниците ѝ небесносин лист хартия. В горния десен ъгъл бяха изписани на ръка инициалите на баба ми — РГР, Рут Годард Рей. Със същите строги, високи букви бе изписано от ръката ѝ и името на човека, до когото бе адресирано писмото — Чет Къмингс. Под името се виждаше и адрес: Дорсет Лейи № 55, Бийкън, Мейн. Изглеждаше като чернова — много думи и изрази бяха задраскани и променени, но аз разбрах, че съм открила писмото.

Поех си дълбоко дъх и започнах да чета:

Скъпи Чет,

Много пъти ми се е искало да ти пиша, но винаги съм се страхувала да го направя. Сигурно защото съм се опасявала, че ще ми върнеш писмото неотворено и ще го открия между останалите пликове в пощата си, с печата за отказ от получаване и изписано от ръката ти „да се върне на изпращача“. Или може би просто няма да му обърнеш внимание и ще го хвърлиш в боклука при обелките от портокал, утайката от кафе и стария вестник, а аз така и няма да разбера какво се е случило. Поетична справедливост — и в двата случая. И въпреки това не ми се искаше да се налага да се сблъсквам с подобно разочарование.

Но може би в навлизането в осемдесетте години има нещо, което отключи у мен усещане за спешност най-сетне, след шейсет и две години, да ти пиша — нещо, което ми даде сили да се справя с последиците, каквито и да са те. След като успях да прекарам на тази земя осем десетилетия, смятам, че е крайно време да разреша проблемите, които отдавна пренебрегвах и което е още по-важното, да се опитам да поправя нещата.

Всъщност и да исках, не можех да ти пиша по-рано, защото едва наскоро разбрах къде живееш. Последното, което чух за теб, бе, че си в Южна Каролина. Но това беше преди петнайсетина години. Но ето че през март тази година случайно разбрах, че си се върнал в Бийкън. Ровех се из интернет в търсене на адреса на един човек от Ню Хемпшир, който развъжда красиви рози, и съвсем случайно написах името ти, след което добавих „Бийкън, Мейн“. Не щеш ли, ти се оказа там! На Дорсет Лейн! Не можеш да си представиш колко се изненадах, когато видях това. Някак си не ми се вярваше, че само с едно натискане на бутон успях да те открия. Сигурно съм седяла пред компютъра си със затаен дъх най-малко трийсет секунди, след като видях името ти на екрана.