Извърнах очи, за да не види сълзите ми. Булчинската рокля от витрината изведнъж се завъртя в мъниста и дантела. Загледах се в миниатюрните перли, зашити в корсета, метрите плат, зашити внимателно заедно за някакъв магически ден преди много години. Замислих се за всичко, което ми беше казал Рой. И после му казах онова, в което ми се искаше да вярвам.
— Виж какво, съжалявам — казах. — Много, много съжалявам, но аз не те обичам, Рой! Увлечена — да. Заинтригувана — може би. Но не те обичам! Аз обичам Хейдън! — направих пауза и се насилих да се усмихна. — И ще се омъжа за него!
Рой вдигна очи към луната, която беше като сребърен сърп в небето. А аз си стоях и не бях много сигурна дали искам да ми повярва или не. Накрая той ми обърна гръб и промърмори:
— Е, това вече е друга работа — пъхна ръце в джобовете си. — Не мога да променя чувствата, които имаш. Мислех си, че съм много добър в разгадаването на хората и бях много сигурен, че чувствата ти са подобни на моите… Ако не беше така, тази вечер изобщо нямаше да те притесня! Но сега разбирам, че съм се лъгал. Ужасно.
Сведе очи към тротоара, а после пак вдигна поглед към мен.
— Е, предполагам, че това е краят.
Гласът му звучеше като на изгубен човек. Очите му изглеждаха уморени. Бръкна отново в джоба на якето си извади оттам сгънат син лист. Писмото на баба ми.
— От известно време го нося с мен, но вече мисля, че трябва да ти го върна.
— Но аз исках да го задържиш и…
— Не, Елън, трябва да е у теб. Вероятно това е последното нещо, което баба ти е написала.
Погледнах писмото, а после протегнах ръка към него. Рой хвана ръката ми, задържа я за миг, а после преплете пръсти в моите.
— Е, Плувкиньо, в такъв случай сбогом!
Кимна, обърна се и тръгна надолу по улицата.
Чувах стъпките му по тротоара. Видях го как влезе в пикала си и чух бръмченето на двигателя. Фаровете светнаха и той потегли и червените задни светлини постепенно се стопиха в мрака.
ДЕВЕТНАЙСЕТА ГЛАВА
Признание
Насочих се обратно към „Въдичарят“. Соленият морски въздух изпълваше гърдите ми. Бях постъпила правилно. Това бе единственият възможен начин на действие в случая. Бях сигурна в това. Отворих вратата на ресторанта и се запровирах сред тълпата. Оркестърът свиреше „Не натъжавай кафявите ми очи“ — стара песен на Кристал Гейл. Високата брюнетка, която изпълняваше песента, беше прекалено добра — гласът ѝ бе дотолкова пропит с тъга, че се уплаших да не се разплача.
Отправих се навътре към нашата маса. Хейдън разговаряше с Джим и Тали. Мъж с извити мустаци седеше в другия край на масата и бъбреше с майка ми. Седнах до Хейдън.
— Е, за какво беше всичко това? — попита годеникът ми.
— Нищо особено — свих рамене и си наложих да звуча весело. — Просто някакви неща за чичо му. За фермата.
— За фермата ли? — изгледа ме Хейдън. — Дошъл е чак тук да ти каже нещо за фермата?
— Заминава за две седмици.
Хейдън отпи от виното си. По изражението му виждах, че обмисля чутото. Усещах го как от време на време ме поглежда, чудейки се дали няма и нещо друго. При едно дело това бе моментът, в който той започваше методичния си разпит на свидетеля.
С периферното си зрение зърнах сервитьорката и ѝ направих знак да дойде.
— Бих искала едно питие, ако обичате! Веднага!
— Още едно безалкохолно ли?
— Какви видове уиски предлагате?
— Ммм, да видим… — започна да ги отброява на пръстите си. — Имаме „Джей енд Би“, „Джони Уокър“, „Балънтайнс“… — и изреди още няколко.
— Уиски? — запримигва Хейдън. — Елън, откога пиеш уиски?
Отново с периферното си зрение забелязах как Джим забожда маслинката в мартинито си с вилица.
— Отсега — отговорих. — Искам едно „Джони Уокър“. Черно! — а после, сякаш го бях правила цял живот, допълних: — С лед, моля!
— Веднага! — кимна сервитьорката, събра набързо празните чаши от масата и изчезна.
Хейдън се приведе към мен и зашепна:
— Но какво става с теб тази вечер? Сякаш си съвсем друг човек! Хората тук те мислят за онази, която беше, а ти пиеш уиски и ядеш омари и пържени картофи! Да не бинаистинада си вече друг човек?
— Може би ми се иска да бях — изфъфлих.
— Какво искаш да кажеш? — изгледа ме сащисано годеникът ми.
— О, нищо — махнах с ръка.
Мъжът с мустаците напусна масата ни и мама се премести точно срещу мен.
— Току-що се запознах с издателя на местния вестник — заяви. — Знаеше ли, че някога е живеел в Ню Джърси и после се е преместил тук? Изумително! По-късно ме кани на дартс!