— Дартс? — извикахме едновременно двамата с Хейдън.
— Точно така, дартс. С мишена и стрелички! — възкликна майка ми и потри щастливо ръце като младо момиче. — Чудничко!
Това вече ми дойде в повече. Обяснението в любов на Рой Къмингс, майка ми да играе дартс с издателя на „Бюгъл“… Затова, когато уискито ми пристигна, аз моментално отпих голяма глътка и го оставих да изгори гърлото ми. Закашлях се. Имах чувството, че белите ми дробове са се свили от ужас.
— Нещо като да пиеш ракетно гориво — изгъгнах накрая.
— Пие се бавно и на малки глътки — отбеляза Джим и ме погледна с крива усмивка.
— И аз така съм чувала — кимнах и пак надигнах чашата. И пак голяма глътка. Този път ме изгори чак до долу.
Оркестърът засвири „Гордата Мери“ — старо парче на „Крийдънс Клиъруотър Ривайвъл“.
— Винаги съм харесвал тази песен — обади се Хейдън.
— Аз също — припя Тали. — Може би Елън ще ти позволи да танцуваш с мен, нали? — и ми намигна, сякаш двете с нея през цялото време сме планирали точно това.
„Ама че нахалница!“ казах си аз, но после се успокоих с мисълта, че в крайна сметка аз ще бъда тази, която ще се смее последна. Хейдън никога не би се надигнал, за да танцува в подобен ресторант.
— Не го приемай лично, Тали — изрекох, — но Хейдън не е по… — не довърших, защото той вече се изправяше от стола си, за да я придружи до дансинга. Разстроена и бясна, аз се загледах след тях.
Издателят на „Бюгъл“ се завърна и ето че майка ми също се изправи. Намигна ми и направи движение с ръка, сякаш хвърля стреличка. Имах чувството, че всички ме изоставят.
Джим се премести на мястото срещу мен, хрускайки ледено кубче между зъбите си.
— Един танц? — предложи.
— Не, благодаря — отговорих и вдигнах чашата си, за да отпия, но попаднах само на кубчета лед.
Той кимна и разбърка питието си с пръст.
— Знаете ли — изрече след известно време, — имате интересен начин за пиене на уиски. Изпивате го почти на един дъх.
— Обикновено пия вино — отбелязах. — На малки глътки.
Той се замисли върху думите ми. А после се приведе през масата и заяви:
— Моят главен редактор Том е много развълнуван заради тази поредица статии относно вас двамата с Хейдън! Както изглежда, сватбата ви ще бъде забележителна!
Протегнах ръка към чашата си и разклатих леда вътре.
— Нямах представа, че ще създаваме образец, по който трябва да се равняват всички следващи младоженци след нас — промърморих и отпих две глътки ледена вода.
— И защо не? — повдигна вежди Джим. — Останах с впечатлението, че всичко, което правите, госпожице Бранфорд, го правите много добре! — ухили се и схруска следващо парче лед. Усмивката му и кривият му зъб ми харесаха.
— И откъде бихте могли да знаете, след като току-що се запознахме? — попитах и се обърнах към дансинга в търсене на Хейдън, но единственото, което видях, беше плътна стена от движещи се тела.
— Как откъде? Пиша си домашното! Едно от нещата, които открих при проучванията си, беше онази статия за вас в списание „Ню Йорк“!
— О, боже! Делото „Ларк — Хоукинс“? — смотолевих. — И до днес не ми е ясно защо трябваше да бъде във водещите новини! Подобни статии обикновено приспиват хората.
— Не мисля така — тръсна глава Джим. — Залозите бяха много високи.
— Но статията не беше посветена на мен в крайна сметка — изтъкнах. — Както и да е, стара история.
Джим се отпусна назад в стола си и се втренчи в мен.
— Беше преди три години, а авторът се изказа много ласкаво за вас! — отбеляза и вдигна празната си чаша към сервитьорката, но тя само профуча край нас.
— Ласкаво ли? Ненавистта му лъхаше от всеки ред! Доколкото си спомням, нарече ме акула в пола!
— Може — сви рамене Джим. — Обаче определи тактиката ви като брилянтна! Помня го много добре!
— Е, хубаво, брилянтна съм.
— Тук вече сме на едно мнение — отново започна да се озърта за сервитьорка. После посочи чашата ми и попита: — Още едно? Смятам да отида лично на бара.
Кимнах.
След малко се върна с цял поднос чаши.
— Но това ще стигне за цялата маса! — възкликнах.
— Да, капитане! Но Скип, барманът, настоя. Каза, че били за сметка на заведението.
„Е, щом не можеш да победиш групата, присъедини се към нея“ — казах си аз. Грабнах една чаша с уиски, наклоних я и оставих кехлибарената течност да се стече по гърлото ми. Започвах да усещам вкуса на уискито по съвсем друг начин — топъл, почти гладък.
Появи се и сервитьорката с поднос, пълен с храна.
Вторачих се в омарите от платото, което тя постави пред мен, и внезапно усетих вълчи глад.
— Смятате ли, че трябва да чакаме останалите? — промърморих.
Джим разстла салфетката в скута си, грабна една вилица и отсече: