— Ни най-малко!
Лапнах няколко пържени картофчета и се вторачих в омара пред мен. Изглеждаше cтраховито.
— Е, как се чувствате само на няколко месеца от събитието? — обади се Джим.
— От кое събитие? — промърморих, оглеждайки металните клещи за омари и питайки се дали някъде по тях с дребен шрифт не са дали инструкции за употреба. Вдигнах ги, но не видях нищо. Никога не съм била особено добра в използването на подобни неща.
— От сватбата, разбира се.
— О, това да не би да е началото на интервюто? — внезапно ресторантът бе станал топъл и уютен, излъчващ някакво червено сияние.
— Не, просто ориентировъчни въпроси.
— Аха. Ами… — провлякох, опитвайки се да си спомня какъв точно бе въпросът. Да бе, нещо за това как се чувствам с наближаването на сватбата ми. — Радвам се, естествено — отговорих. — Как иначе да се чувствам?
— Ами, не знам — отбеляза Джим. — С наближаването на определената дата някои хора се изнервят все повече и повече. Притесняват се дали всичко ще мине по план, дали ще бъде перфектно… Такива неща.
— Не и аз — свих рамене. — Всичко е под контрол. Мама ми помага, а тя е много… — канех се да кажа, че е много организиран човек, но преди да се усетя какво става, ми хрумна нещо съвсем друго. — Всъщност тя е професионален сватбен агент. При това много добър, затова не ми се налага да се притеснявам за каквото и да било!
Но какви ги приказвах и най-вече — защо? Сигурно беше от уискито, само то ме караше да говоря толкова, но просто не можех да се сдържа.
— Сватбен агент ли? — изгледа ме изненадано Джим. — Брей, на това му се вика късмет! — и вдигна чашата си, разклащайки кубчетата лед.
— Няма майтап! — отсякох, изпълнена с чувството, че имам някакво извънтелесно преживяване. — Хубавото е, че успя да вмъкне в програмата си и нашата сватба.
— Искате да кажете, че толкова я търсят, че е имало вероятност да не успее да поемевашатасватба? — изгледа ме шокирано Джим.
— О, толкова много я търсят, че просто не можете да си представите! — думите валяха от устата ми съвсем сами, много по-бързо, отколкото мозъкът ми би могъл да се справи с тях. — И не се занимава само с организирането на сватби, а и пътува! Много! — пауза. — Турнири по дартс — и разбърках питието си с пръст, както бях видяла да прави Джим.
Той се втренчи скептично в мен.
— Турнири по дартс?
— Аха! — отсякох и посочих към другия край на ресторанта, където се намираха мишените за дартс. Но оттук ми бе невъзможно да видя какво става там, защото тълпите скриваха играчите. — Тя е някъде там и сигурно в момента дава идеи на останалите играчи.
— Това е… удивително — промърмори Джим.
Беше ми повече от ясно, че той се чуди какво да мисли.
— Искате ли да ви кажа една тайна? — измърках и се приведох към него. — С печалбите си само за една година тя ни купи лятната вила в Нантъкет! — тази игра започваше да ми става забавна.
Джим подсвирна тихичко и отбеляза:
— Впечатляващо! Надали са много жените, които биха могли да съвместяват дейностите, с които се занимава тя — сватбен агент и професионален играч на дартс! — по устните му заигра лека усмивка. — А моята майка е просто най-обикновена секретарка.
Отпих нова глътка уиски. Беше великолепно, а аз най-сетне се чувствах добре, на душата ми бе станало леко. Започнах да отмервам с крак ритъма на музиката — оркестърът свиреше „Късметлията“ на Фейт Хил.
— Питах се… — обади се по едно време Джим — къде сте се запознали вие двамата? Може би в „Уинстън Рийд?
— Да, точно там — кимнах и се облегнах назад в стола си. — Запознахме се в столовата. Беше останала само една салата от юфка с бок чой и Хейдън я даде на мен.
— Като истински джентълмен! — отбеляза Джим.
— Така си беше — кимнах. — После, на първата ни среща, ме заведе на една благотворителна вечер в чест на губернатора. И просто… — плеснах с ръце — си паснахме!
— Чувам, че самият Хейдън проявява интерес към политиката. Че се кани да се кандидатира за градски съветник.
Вторачих се отново в омара с неговата твърда, блестяща черупка. А после потърсих с поглед сервитьорката с надеждата някой от кухнята да счупи омара ми, но тя не се виждаше никъде.
— За градски съветник ли? — изрекох провлачено, грабнах няколко пържени картофчета, провлачих ги през планината от кетчуп в чинията си и ги сложих в уста. — Да, така е — прокарах ги с още уиски. Ресторантът блестеше, пулсираше, движеше се, беше малко килнат настрани. — Точно с това иска да се занимава.
Джим кимна и плъзна ножа си през вдигащ пара варен картоф.
— Ами вие? — попита. — Вие проявявате ли интерес към политиката?
— Кой, аз ли? — изрекох през смях. — Не, разбира се! Нямам намерение да се кандидатирам за никакъв политически пост! Искам да правя нещо много различно — и лапнах ново картофче.