Джим се загледа продължително в мен. Останах с впечатлението, че се канеше да каже нещо, когато един от членовете на групата — мъж с риза на червени и бели точки — пристъпи напред към микрофона и каза:
— Хора, излизаме в кратка почивка, но купонът продължава! Марти Елдън вече е тук, така че се пригответе за караоке и пейте на воля!
— Елън, очевидно е, че се намираш пред важен житейски кръстопът. Първото, от което трябва да започнеш, за да решиш по кой път да тръгнеш, е да си отговориш на въпроса какво чувстваш. Имам предвид истински, разбираш ли ме? А това може да се окаже малко по-трудно, отколкото си мислиш.
Аз не исках да си отговарям на въпроса какво чувствам. И той беше прав. Задачата беше твърде трудна и твърде болезнена, а сега ми се искаше изобщо да не му бях разказвала за това и той да престане да говори за него. Започнах да въртя годежния пръстен около пръста си. Няма да мисля повече по този въпрос!
— Това е единственият начин, по който можеш да разрешиш проблема си! — изрече Джим.
Добре де, просто млъкни! Да сменим темата!
— Просто трябва да потърсиш в душата си — продължи той, — а единственият начин…
— Хей, знаеш ли какво? — изтърсих внезапно, като го прекъснах. — Много съм добра на караоке! Мисля, че в момента ми се пее! — и избутах назад стола си.
Джим ме изгледа шокирано. Челото му се набразди от бръчки.
— Сигурна ли си, че можеш да го направиш?
— Разбира се, че мога! — отсякох. Преди две години бях на среща на жените адвокатки от щата Ню Йорк и заедно с цялата група изпяхме „Уважение“. Водех аз. Нали се сещаш, песента на Арета Франклин?
Джим кимна.
— Сещам се.
— Хубаво. Та тогава я изпяхме, за да отпразнуваме факта, че един старши партньор в друга фирма — тип на име Стив Ахело — най-сетне получи присъда за сексуален тормоз! — замълчах, наслаждавайки се на спомена. — Всички казаха, че имам страхотен глас! — изправих се. — Ей сега ще видиш!
Но краката под мен сякаш не бяха моите. Сграбчих облегалката на стола, за да не падна. Панталоните ми се бяха сдобили с огромно петно от кетчуп, а аз нямах представа как е станало. Взех лигавника за омари, който лежеше сгънат до чинията ми, и го разтворих. С бели букви върху червен фон бе написано: „Довлечи си опашката във „Въдичарят“!“ Увих лигавника около петното и завързах връзките му отзад. Това вече беше по-добре.
Запровирах се през тълпата по посока на сцената. След няколко крачки обаче усетих, че влача нещо с крака си. Сведох очи и видях, че за каишката на сандала ми се бе закачила куха щипка от омар. Опитах се да хвана щипката, за да я махна, но не успях. Пътят до долу беше твърде дълъг.
Когато се качих на сцената, най-сетне зърнах Хейдън. Той стоеше сред тълпата и ръкомахаше ожесточено, опитвайки се да се провре между хората. Лицето му бе пребледняло като платно и се виждаше, че крещи. Очевидно се опитваше да ми каже нещо. Но шумът в заведението беше твърде голям, за да го чуя.
„Не се тревожи, Хейдън — помислих си аз. — Може би не знаеш, но аз съм страхотен караокист! Ще видиш!“ Дали съществуваше дума „караокист“? Не бях много сигурна.
— Няма проблеми, Хейдън! — сложих ръце около устата си като фуния, опитвайки се да надвикам врявата наоколо. — Очаква те голяма изненада!
Пристъпих напред на сцената и огледах лицата пред себе си, които бяха като размазани петна под оранжевите светлини. Всички се усмихваха, очаквайки изпълнението ми. Даже Скип, все така зад бара, вдигна към мен празна чаша за поздрав.
Диджеят погледна червения пластмасов лигавник на крака ми, а после очите му се плъзнаха и към рачешката щипка на сандала ми. Усмихна се и разтърси ръката ми с думите:
— Вие трябва да сте Плувкинята! Много се радвам да се запозная с вас!
И ми подаде тетрадка със заглавия на песни, очаквайки от мен да си избера нещо. Започнах да разлиствам страниците, оглеждайки различните раздели музика — поп, рап, рок, Топ 40, кънтри. На всяка от страниците имаше десетки песни. Заглавията им започнаха да се размазват пред очите ми, докато ги съзерцавах.
— Имате ли някакъв джаз? — попитах. — Класически джаз парчета, такива неща?
Той разлисти тетрадката, а после ми я подаде обратно, но отворена на страница, на която пишеше: „Американска класика“.
Страхотно! Затворих очи и плъзнах пръст по заглавията. Когато спрях, се оказа, че съм избрала „Любовта ни е завинаги“. Това беше една от любимите ми песни на Гершуин. Може би беше добър знак.
— Окей, тази! — посочих.
Той ми подаде микрофона. След малко започна и музиката. Аранжиментът беше богат, с много струнни инструменти и дълга интродукция, точно както е в стила на старите песни. Хората в ресторанта замлъкнаха. Загледах се през ресторанта към нашата маса и видях мама, вторачена притеснено в мен, със спортен трофей в едната си ръка.Спортен трофей?