А после ми бяха необходими още три месеца, за да се реша да ти пиша. Ето че накрая го правя. И искам да ти кажа, че много съжалявам за случилото се между нас и те моля да ми простиш! Аз наистина те обичах, Чет! Обичах те безкрайно, обичах и всичко между нас — мечтите ни за бъдещето, мечтите ни за съвместен живот в Бийкън… Когато ти дойде в Чикаго и аз ти казах, че вече не те обичам, излъгах. Предполагам, че тогава просто съм се опитвала да убедя самата себе си, че е така — защото така беше по-лесно, така стана по-лесно да скъсаме. Или поне така ми се щеше да вярвам по онова време. И всичко, което направих от онзи момент нататък, го направих с чистата съвест, че сме скъсали завинаги.
Знам какво ти е струвало в крайна сметка моето внезапно напускане и никога няма да си простя за това. Ако не те бях напуснала така, както го направих, ти никога нямаше да напуснеш Бийкън и никога нямаше да загубиш онова, което значеше толкова много за теб. Цял живот съм се чувствала отговорна за тази твоя загуба и дълбоко съжалявам за всичко, което ти причиних! Надявам се, че все пак ще можеш да ми простиш!
Пазя множество прекрасни спомени за дните, които прекарахме заедно. Бих била щастлива да знам, че поне няколко от твоите спомени за мен също са хубави. Питам се дали понякога ти хрумва да приседнеш под стария дъб, около който жужаха цикади, а нощем пееха щурчета. И дали си спомняш как скрежът покриваше боровинковите храсти през зимата, превръщайки ги в истинска приказка. Или как продавахме боровинков пай на онази крайпътна сергия, за да помагаме на майка ти.
Винаги, когато видя боровинки, се сещам за теб.
С обич: Рут.
Седях в спалнята на баба ми, държах писмото ѝ и си мислех как така е писала на човек, когото не бе виждала повече от шейсет години. Каква е била тази любовна афера между тях? Та тя трябва да е била тогава на осемнайсет, съвсем млада! И след всичките тези години тя му пише, за да му се извини, че го е напуснала? Седях на леглото на баба ми, държах в ръка небесносиния лист и се чудех кой ли е този Чет Къмингс и какво ли ще си помисли, когато му връча това писмо. Дали пък той не е бил голямата ѝ любов? Дали между тях не е имало някакъв таен романс, за който тя никога не бе посмяла да си признае?
Увита във влажната хавлия в банята на хотел „Виктори Ин“, все така държаща до ухото си мобилния телефон, аз се запитах какъв ли щеше да бъде животът на баба ми, ако се беше омъжила за Чет Къмингс. Със сигурност нямаше да има къщата в стил английски тюдор с шест спални, огромна розова градина, фонтани и десетки акри морава, която беше толкова зелена през лятото и ухаеше така божествено след косене. Щеше да си остане в Бийкън. Щеше да роди майка ми в Бийкън, а майка ми може би щеше също да се омъжи в Бийкън и да роди и мен тук. И аз щях да израсна като обикновена провинциалистка, живееща в малко градче, изолирана от всички неща, които обичах. Не можех да си представя живота без любимите си музеи, джаз клубове, кафенета на всеки ъгъл, театрите на Бродуей, моста „Бруклин“. Без всички тези неща животът изглеждаше твърде пуст и безрадостен.
— Елън, там ли си още? — попита Хейдън.
Преместих телефона на другото си ухо и отговорих:
— Да, извинявай. Просто се бях замислила за баба. Питах се какво ли щеше да бъде, ако беше останала в Бийкън.
— Е, за щастие не го е направила — засмя се Хейдън. — Иначе никога нямаше да те срещна.
От косата ми се стече капка вода и падна върху устните ми. Усетих солта на морето.
— Да, за щастие — промърморих.
Сведох очи към стъпката, на която бе изобразен компас. Като че ли нямаше да е зле да науча повече за тукашната част от живота на баба ми — заради нея. Все едно ѝ помагах да добави последните думи в своята любима кръстословица.
— Хейдън, мисля, че си прав — изрекох. — Най-добре е да остана и лично да връча писмото. Тя ме помоли за това в последните си мигове и аз ѝ обещах да го направя — свих колене, подпрях брадичка върху тях, притиснах телефона до ухото си и допълних: — Но ми липсваш!
— Ти също ми липсваш.
— Добре. Утре вечер се връщам! — отсякох. — Или най-късно в четвъртък.