До мама седяха Джим и Тали, а в самия край на масата се виждаше Хейдън, зяпащ ме с ужасеното любопитство на човек, наблюдаващ катастрофа на пътя. Никой не говореше.
Интродукцията завърши и на монитора пред мен се появиха думите на песента. Запях. Думи за любов, която надживява всичко друго, надживява радио, телефони, дори планини. Докато пеех, погледът ми се рееше из залата и постепенно размазаните лица се фокусираха.
Арлин Флеч от службата по вписванията седеше на масичка в ъгъла с други две дами. На масичка до стената забелязах Фил — касиера от „Гроувърс Маркет“, където за първи път бях видяла снимката си във вестника. Беше с някаква жена — най-вероятно съпругата му. Когато го погледнах, той ми помаха. Сюзън Портър, съпругът ѝ и други две двойки седяха на кръгла маса в средата на ресторанта, а точно пред тях беше младата сервитьорка от „Ресторант за три пени“, стиснала влюбено ръката на приятно русо момче.
Улових се, че търся Рой, оглеждам се за шапката му на „Ред Сокс“ и ведрата му усмивка. Исках той да бъде тук. Продължих да плъзгам очи сред тълпата, но не след дълго установих, че вече не виждам никого. Във въображението си виждах единствено Рой, бръчиците около очите му, когато се усмихваше, чупливата му коса, трапчинките.
И отново видях онази сцена насред океана, краката ми — увити около неговите в позата на уморения плувец. Усетих слънцето по лицето си, ръцете си, прегърнали врата му, и водата вече изобщо не ми се струваше студена. После стояхме пред шивашкия магазин, а той ми казваше, че ме обича. Държеше ръката ми.Знам, че мога да те направя щастлива. Обещавам ти! Усетих пръстите му, вплетени в моите — точно преди да си тръгне и да ми каже „сбогом“.
Песента свърши и настъпи такава мъртвешка тишина, че и игла да паднеше, щеше да се чуе. „Божичко, сигурно съм била кошмарна! — казах си аз. — Не са ме харесали! Защо изобщо си въобразих, че мога да пея? Защо пих толкова много? Защо…“
Но така и не стигнах до края на мисълта си, защото внезапно целият ресторант избухна в аплодисменти, придружени от викове, поздравления и подсвирквания. Някои хора дори се изправиха на крака. Не можех да повярвам! Огледах се, за да проверя дали не ръкопляскат на някого другиго, но на сцената нямаше никой друг освен мен.
Ръката, с която държах микрофона, се разтрепери.
— Благодаря — изфъфлих. Гласът ми също трепереше. — Много любезно от ваша страна! Благодаря!
Някой изкрещя:
— Давай, Плувкиньо!
И всички се засмяха.
Стоях си на сцената, стиснала здраво микрофона, и някъде от дълбините ми започна да се надига нещо — спомен за съвет, който някога баба ми беше дала и който точно в този момент ми се стори особено важен.
Диджеят се присегна да ми вземе микрофона, но аз не го пуснах. Огледах отново ресторанта — кехлибарените напитки, подредени в бутилки зад бара, корабните фенери, които висяха от тавана, черната дъска с резултатите от последната игра на дартс.
— Знаете ли — започнах и усетих езика си подут и натежал. — Много обичам да правя снимки — чувах се, че завалям думите. Последната прозвуча като „шнимки“. — Правя много шнимки.
Двама души си зашепнаха.
— И понякога — продължих, размахвайки ръка, — когато си мисля, че правя шнимка на едно нещо, се оказва, че съм направила на нещо друго.
Погледнах към диджея. Изглеждаше притеснен. Очевидно не се бях изяснила добре.
— Нали се сещате? — продължих. — Например при шнимка на цвете? Отивам до цветето, поглеждам през… онова нещо… окуляра… — затворих дясното си око, сякаш бях вдигнала пред себе си фотоапарата. — И бих могла да направя шнимката. Искам да кажа, че тя би била хубава, би излязла добре — погледнах към Арлин Флеч и ѝ помахах с ръка. Тя ми помаха в отговор. — Но ако реша действителнода се вгледамв дълбочина, започвам да виждам… други неща. Неща, които не съм видяла до този момент. Например… лист, който е красив, защото слънцето го осветява отзад и го кара да блести.
Чух още няколко души да си шепнат нещо, но това не ме съкруши.
— И тогава ми се приисква да включа в шнимката и този лист. Или може би… ммм… има някоя сянка, която изглежда интересна. Може би цветето хвърля сянка, която не съм забелязала до този момент. А може би… сянката е още по-интересна и от самото цвете! Понякога става и така, да знаете! — закимах енергично.
А после погледнах право към Хейдън. Той седеше на ръба на стола си, пребледнял като смъртник.
— Ето какво исках да кажа — изрекох, макар че устата ми беше вече толкова пресъхнала, че едва успявах да говоря членоразделно. — Нямаше да го разбера, Хейдън, ако не бях спряла и… не се бях вгледала в дълбочина. Ако не бях огледала всичко… така… внимателно. Защото в крайна сметка точно това трябва да се направи!