Единственият съвет, който бих искал да ти дам, е да не бързаш и да помислиш много добре какво всъщност искаш. Остани в града известно време. Помисли си внимателно. И тогава, ако все още вярваш с цялото си сърце, че Рой Къмингс е единственият мъж, който може да те направи щастлива, ще получиш моята благословия!
Хейдън.
Завих се презглава. Как можах да постъпя така ужасно с Хейдън?! Той ме обичаше и… ами, аз също все още го обичах. Не че не чувствах нищо към Хейдън, просто онова, което чувствах към Рой, беше по-силно. Но как бе възможно това? Как бе възможно доскоро да съм обичала Хейдън достатъчно, за да пожелая да се омъжа за него, а после, изведнъж, да се влюбя в друг? Какво говореше това за мен? Че съм непостоянна? Че не може да ми се има доверие? Че и аз не знам какво чувствам?
Сигурно съм полудяла. Сигурно не съм на себе си. От този момент нататък никога повече няма да мога да се доверя на преценката си за мъжете. Сега си мисля, че съм влюбена в Рой, но ако не съм? Ако Хейдън е прав и всичко това е просто едно временно увлечение? Накрая и с Рой ще направя така, както сторих с Хейдън. И какво, ще разруша живота и на двамата ли? Те не го заслужаваха!
Не, не мога да го направя. Вече извърших достатъчно поразии. Най-доброто, което мога да направя, е да се отдалеча и от двамата, да стоя далече от всякакви романтични връзки. Щом преценката ми е толкова лоша, вече има само един начин, по който нещата могат да се наредят. С Хейдън приключих, а с Рой просто не трябва да започвам. Просто ще си стоя сама. Ето това трябва да направя!
— Какво пише Хейдън? — обади се майка ми.
Бавно отметнах завивките от главата си. Тя стоеше в долния край на леглото и ме гледаше.
— Според него това няма да продължи дълго — изрекох и гърлото ми се стегна при мисълта за това колко много го бях наранила. — Смята, че това е временно увлечение.
Майка ми кимна.
— Пише, че се надява, когато се прибера в Манхатън, отново да стана онази, която бях. Онази, която го е обичала.
Майка ми пак кимна, въздъхна и се върна при куфара си.
— Проблемът е — изрекох, докато я гледах как пъха торбичка с бижута в ъгъла, — че го обичам. Просто…
Тя се обърна и повдигна вежди, очаквайки ме да довърша.
— Просто не достатъчно.
Тя ме погледна и направи онази типично нейна физиономия, в която беше ненадмината — една трета загриженост, две трети разочарование.
— Защо правиш тази физиономия? — попитах.
— Защото развали годежа си с Хейдън — каза тя, докато поставяше шишенце парфюм в куфара си. — Дойде тук за една седмица и преобърна целия си живот с главата надолу. Едва не се удави, затова сега си мислиш, че си влюбена в някакъв… някакъв си дърводелец, който те е спасил! И после развали годежа си. Предполагам, че сега ще поискаш да напуснеш работата си, да се преместиш тук и да печеш хляб или нещо подобно.
— Мамо, държиш се абсурдно!
— Скъпа — изрече мама, приближавайки се към мен, — имаш ли представа колко жени биха се съгласили да се омъжат за Хейдън, без дори да се замислят? Та той е умен, красив и отличен професионалист! — приседна до мен. — И произлиза от прекрасно семейство!
— Тогава защо ти не се омъжиш за него? — промърморих, скочих от леглото и започнах да събирам дрехите, които бях разпиляла наоколо през нощта. — И без това цялата тази история със сватбата беше по-скоро за теб, отколкото за мен!
— Глупости! — отсече мама и се изчерви до ушите.
— Изобщо не са глупости! Просто не искаш да видиш истината! Ти си тази, която превърна тази сватба в социалното събитие на сезона! Всъщност не, поправка — ти и Хейдън!
— Но аз си мислех, четиискаш да е така! — извика шокирано тя. — Не се опитвай да ме убеждаваш, че не си искала такава сватба!
— Права си, исках я — но само защототи яискаше! — отговорих. — Защото винаги е ставало така, както го искаш ти! Всичко трябва да изглежда по определен начин, всички трябва да се държат по определен начин! Това е твоето кредо, на което се опита да научиш и мен!
— Не разбирам какво искаш да кажеш — промърмори тя, изправи се, запъти се към огледалото и започна да си оправя косата.
Приближих се зад нея. Този път нямаше да ѝ позволя да се измъкне толкова лесно.
— Говоря за начина, по който нещата изглеждат отвън, мамо. Благоприличието. Външният вид, твоята запазена марка!
Нещо в мен като че ли започваше да се разплита. Подобно на въже, нишка по нишка. Погледнах към огледалото, в отраженията на мама и мен — две поколения жени Бранфорд, свързани с толкова много неща. И въпреки това за мен пак оставаше място да бъда различна.