— Външният вид беше и за мен запазена марка — изрекох. — Но вече не ме вълнува.
Мама се обърна и изрече студено:
— Да, вече го знам! Снощи беше очевидно, когато обяви, че разваляш годежа си насред пиянско изпълнение на караоке!
— Ха, виж ти кой го казва! А ти ходи да играеш дартс и ако паметта не ме лъже, беше обърнала няколко дайкирита!
— Разликата между мен и теб, Елън, е в това, че аз нося на пиене! А това, че съм хвърлила няколко стрелички… Голяма работа!
— Няколко ли? Но, мамо, та ти си взела трофея, за бога!
— Е, никой няма да знае за това с изключение на няколко човека от Бийкън. Пък и не е като да съм го обявила публично, нали така?
Върна се отново към багажа си, като най-отгоре сгъна чифт бели панталони. После продължи:
— Не че имах голям избор. Онези хора в кръчмата толкова много настояваха да играя. Когато им казах, че съм твоя майка, те направо… — махна с ръка. — Доколкото разбрах, имат някакви убеждения относно връзката между дартс и генетиката.
— Какво?
Тя сви рамене, грабна едно копринено шалче и изломоти:
— И аз си имам своя дял игра в колежа.
— Какво искаш да кажеш? Дял за какво?
Тя постави шалчето върху панталоните и рече:
— Дартс, скъпа, дартс! — обърна се към мен. — Бях в отбора на Принстън — дръпна ципа на куфара си. — Стигнахме до националния кръг.
— Какво?! — слисах се аз и направих крачка към нея. — Какви ги приказваш, за бога?
Тя грабна трофея от бюрото и се загледа в него. По устните ѝ заигра дяволита усмивка.
— Нали не си смятала, че снощи беше просто въпрос на късмет, а? По мое време бях много добра в турнирите по дартс.
— Майтапиш се! Сигурно се майтапиш! — промърморих, приседнах на леглото и се загледах в майка ми, стояща пред мен с трофея в ръка. А после започнах да се смея. Смях се, докато не започнах да се треса, след което се разтресе и леглото под мен, а накрая се разсмя и майка ми. А после и тя приседна до мен, постави трофея между нас и двете продължихме да се смеем, докато очите ни не се насълзиха.
Все още не можех да си поема дъх от смях, когато телефонът в стаята започна да звъни. Майка ми ме погледна и рече:
— Ти го вдигни! — и се изкикоти.
— Не, ти го вдигни! — отговорих и се изкикотих.
Телефонът продължи да звъни.
— Добре де, добре де! — махна с ръка майка ми, попи сълзите си с кърпичка и вдигна телефона. — Да? Ало? — няколко секунди тишина. А после тя каза: — Окей, ще ѝ кажа. Благодаря ви! — обърна се към мен. — Беше Пола. Имало някаква пратка за теб долу.
— Пратка ли? Не съм поръчвала нищо.
Мама ми подаде кърпичка и рече:
— Може, но тя каза, че долу имало нещо за теб.
— Хубаво. Ще сляза да видя какво е — казах и се изправих.
Наплисках с вода лицето си и си измих зъбите. После си метнах нещо на гърба и слязох на рецепцията.
Пола говореше с някаква млада двойка, които тъкмо се регистрираха.
— И ще имам нужда да ползвам бизнес центъра ви — тъкмо казваше съпругата, с преметнато през рамо куфарче.
Погледнах Пола и по устните ми заигра усмивка.
— Ще видя какво мога да направя по този въпрос — отговори тя. После пъхна химикалката зад ухото си и ме погледна. Бих могла да се закълна, че ми намигна.
Двойката се насочи към стълбите, а Пола посочи към голяма картонена кутия, облегната на стената.
— Куриерската служба току-що го остави — каза.
— Куриерската служба ли? Сигурна ли сте, че е за мен?
— Отгоре пише вашето име.
Кутията беше голяма, с размери към метър на метър и половина, но не много широка. Етикетче отпред съобщаваше: „Куриерска служба „Краун Куриер“. В средата на етикетчето някой беше написал моето име.
— Хей — подвикна Пола, — преди да сте се върнали в стаята си…
И плъзна по плота нещо към мен.
— Днешният „Бюгъл“ — поясни. А после посочи към голяма цветна снимка на първа страница. — Бих могла да се закълна, че тази жена прилича точно на…
— Мама! — изпищях.
И си беше точно тя — със стъклени очи, ухилена до уши, с изкривена прическа, държаща спортния си трофей под ъгъл от четирийсет и пет градуса. О, боже! На всичко отгоре са написали и името ѝ! „Синтия Бранфорд от Кънектикът спечели първото място на ежегодния летен турнир по дартс във „Въдичарят“.“
Започнах да се смея. Не успях да се сдържа. Цялата тази работа беше направо страхотна! Пола вдигна очи и ме загледа изумено. Като никога бе изгубила дар слово. Плъзнах вестника обратно към нея, посочих снимката на майка ми и отбелязах: — Знаете ли, смятам, че ако я помолите, би могла да ви даде дори автограф!
И продължавайки да се кискам, се запътих обратно към третия етаж.