— Какво е това? — запита мама в мига, в който влязох в стаята. Облегнах кутията на едно от леглата.
— Нямам представа — отговорих. — Но тук някъде има фактура или товарителница, или нещо подобно — отворих залепения плик, който изпълняваше роля и на етикет, и извадих оттам малка бележка на бяла хартия. На бележката беше написана вчерашната дата. А самата бележка гласеше:
Е.,
Уредих картините на баба ти да бъдат изпратени в дома на майка ти в Кънектикът — всички с изключение на тази, с която исках да те изненадам. Нямам търпение да видя реакцията ти!
С обич:
X.
Беше го писал преди събитията във „Въдичарят“. Това беше точно в стила на Хейдън — тихо и без много шум е разрешил проблема с картините и е уредил доставката им. Прехапах устни, за да не се разплача.
— Какво има? — приближи се майка ми. — Какво става пък сега?
Подадох ѝ безмълвно бележката, молейки се само да не чуя задължителното „Казах ти!“.
— Божичко! — възкликна тя и ме прегърна.
Дръпнах тиксото от единия край на опаковката. След това извадих нещо, увито в плътна, подплатена хартия. Поставих картината на леглото и я огледах. В средата на платното се виждаше бяла селска къща, а до нея — червен хамбар. Близо до хамбара се възправяше самотен дъб с малка дъбова горичка зад него. А в далечината, чак до хоризонта, се простираха акри боровинкови храсти. Тревистата морава в предната част отвеждаше до малък черен път, а в края на моравата имаше крайпътна сергия с табела, изписана на ръка: БОРОВИНКИ.
— Това е фермата „Кенлин“ — прошепнах и гърлото ми се стегна. — Мястото, където е израснал Чет Къмингс.
Мама стоеше до мен, ококорила от удивление очи пред картината.
— Божичко, майка ми май наистина е била великолепна художничка, нали? — гордостта в гласа ѝ беше осезаема. — Нямах никаква представа! — пристъпи по-близо. — Но това е много красиво! Погледни само детайлите в тревата! — и посочи щрихите в зелени, жълти и телесни нюанси. — Вижда се всяко отделно стръкче! Ами боровинките? Виждаш ли отражението на слънцето? Ето тук! Виж и покрива на хамбара! Боже, как само е смесила цветовете! — погледът ѝ беше отнесен, като че ли току-що се бе сблъскала със стара приятелка, чието име бе на върха на езика ѝ, но отказваше да се появи. — Има някакъв надпис… в дъното, ето тук! — и посочи към петънце в тревата.
— Не го виждам без очила, Елън. Какво пише?
Загледах се към мястото, където показваше майка ми. Думите бяха с почерка на баба.
— Пише: „Нашата ферма“ — прочетох.
— Нашата ферма ли? — погледна ме слисано майка ми.
— Трябвало е да бъде тяхна — поясних. — На Чет и на баба. Когато се оженят — облегнах картината на стената и се отдалечих. — Щели са да бъдат нейни собственици, да я управляват. Това е била голямата им мечта. Но после баба заминала в колежа и срещнала дядо, и…
— Останалото го знам — обади се мама.
— Но надали знаеш всичко — изрекох, загледана в петното шарена сянка на дъба, чудейки се как ли го е нарисувала баба. — След като Чет разбрал, че те са се сгодили, напуснал Бийкън. Не искал да бъде близо до… е, сещаш се, нещата, които му напомняли за баба. Защото все още я обичал.
— И къде е отишъл? — попита майка ми.
— Отишъл във Върмонт и после не знам къде още, но отсъствал от града доста дълго. И тъй като той напуснал Бийкън, накрая родителите му били принудени да продадат фермата.
— Тази ферма? Която е на картината?
— Да — кимнах. — Фермата „Кенлин“. — докоснах плътната червена боя, с която баба ми бе нарисувала хамбара. — И мисля, че точно това е била най-голямата болка на баба. Защото е знаела колко много означава тази ферма за Чет. До последно си е мислела, че тя е виновна, задето семейството му е изгубило фермата.
Мама наклони глава и ме погледна.
— И откъде знаеш всичко това?
Загледах се в бялата къща и сергията отпред, с натрупани догоре кошници с боровинки.
— Защото Чет е писал на баба, след като тя скъсала с него — изрекох. — Писал ѝ е месеци наред, но тя му връщала всички писма неотворени — приседнах на леглото. — Рой ги намерил и вчера ги четохме.
Мама приседна до мен и известно време никоя от нас не каза нищо. Тя просто съзерцаваше картината, а по едно време промърмори:
— Самият факт, че след толкова много години тя все още е мислела за това… невероятно е! И тъжно — извърна очи към мен и въздъхна. — Обръщайки се назад към миналото си, тя е мислела само за… — не довърши.
Вторачена в пода и в пукнатините между дъските, аз промърморих: