— Точно така. Мисля, че тъкмо в това е поуката от цялата тази история — да не чакаш цели осемдесет години, за да се обърнеш назад и да се питаш дали в крайна сметка си направила правилния избор и какъв е щял да бъде животът ти, ако си тръгнала по този, а не по онзи път.
Слънцето нахлу през прозореца и се приземи на шарени петна върху леглото. Представих си баба, преди да почине как ме моли да занеса писмото. Представих си я и като младо момиче, застанала под големия дъб във фермата с Чет. Зачудих се какъв ли би бил животът ѝ, ако беше останала в Бийкън. Но сега, докато обмислях тази възможност, картината на живота ѝ тук вече не ми изглеждаше толкова мрачна и лишена от блясък, колкото ми се струваше само преди седмица. Картината ми изглеждаше щастлива и красива и пълна с потенциал.
Майка ми отметна един непокорен кичур коса от челото ми и изрече:
— Понякога забравям, че ти вече си интелигентна, зряла жена и че трябва да уважавам решенията ти, макар да се различават от моите — прегърна ме. — Но аз просто съм много консервативна и може би голям инат, Елън… и много съжалявам за това! — придърпа ме към себе си. — Знаеш, че те обичам, нали? — прошепна.
Аз отпуснах глава на рамото ѝ и изрекох:
— Аз също те обичам, мамо!
Стояхме така, прегърнати, докато по едно време през прозорците не нахлу лек бриз, който раздвижи завесите и изпълни стаята с аромата на море. Над нас, от някое дърво наоколо, кълвач започна да реди песента си.
Натиснах рязко спирачките, заковавайки колата насред Дорсет Лейн. Гумите изсвистяха. В мига, в който видях къщата на Рой, ръцете ми изстинаха и в гърдите ми се настани някаква празнота. На алеята беше паркиран пикапът, аудито го нямаше. Очевидно вече беше тръгнал. Заудрях отчаяно волана и неволно натиснах клаксона.
„Може пък все още да си е у дома, нищо че аудито го няма!“ — казах си и навлязох в алеята. Излязох от колата, без да я изключвам, и се втурнах по стълбите към предния вход. Дръпнах мрежата и заудрях бясно по вратата.
— Рой, Рой! Аз съм, Елън! Вътре ли си?
Никакъв отговор. Само една полска чучулига, пееща в полето зад къщата.
— Рой, моля те, отвори! Аз съм, Елън!
— Той замина.
Обърнах се стресната и зърнах съседката на Рой, застанала в подножието на стълбите. Беше облечена в розов костюм за джогинг и държеше гирички.
— Тъкмо правя силовата си разходка — изрече, едва поемайки си дъх. — Обикновено минавам по три километра на ден.
Пристъпих към нея и попитах:
— Казахте, че е заминал, така ли?
— Ами да, преди около половин час. Замина за две седмици — и се наведе, за да завърже връзката на розовата си маратонка. — Помоли ме да се грижа за Господин Пади, котарака му — изправи се. — Горкото животинче! Когато остане сам за по-дълго, започва да дере всичко из къщата от мъка, но с мен е спокоен. Рой казва, че имам златна ръка с животните — грабна отново гиричките си и хукна през моравата към улицата. — До скоро!
— Да, до скоро — изломотих аз. Над главата ми премина облак и закри слънцето. Морският бриз разлюля тревата. Насочих се към колата.
Съседката, която вече беше на две къщи от тази на Рой, се обърна внезапно и изкрещя:
— Май си разбила сърцето му!
И продължи напред по маршрута си.
Нямаше какво да ѝ отговоря. Беше си точно така. Влязох в колата с насълзени очи. Обърнах се за последно към къщата на Рой и я огледах — прозорците, на които бях чукала и крещяла: „Господин Къмингс!“ докато търсех Чет; към стълбата, облегната на страничната стена; към пейката, където седяхме двамата с Рой, докато четяхме писмото на баба. И след това настроих джйпиеса на колата си за Манхатън.
Вече бях поела по Бидуел Роуд по посока на Път 20А, който извеждаше на магистралата, когато си дадох сметка, че има още едно, последно нещо, което трябваше да направя за баба си. Или може би за мен самата. Трябваше да ѝ направя подобаващо изпращане. А за тази цел се налагаше да хвърля писмото ѝ в океана. Рой беше казал, че трябва да оставим миналото зад себе си и да продължим, и беше прав. Може би тъкмо това беше начинът, по който трябваше да го направя. Направих рязък завой и се насочих обратно към града.
Само след десет минути завих към центъра и не след дълго пред мен се появи океанът. Соленият въздух изпълни колата ми и аз бях зашеметена от кобалтовосиньото на водата, белите като печени целувки пенести шапчици на вълните и небето, пълно с кресливи чайки. Веднага си представих различните ъгли, от които бих могла да уловя тази картина с фотоапарата си.
Поех по пътя между плажа и магазините. Минах покрай „Ресторант за три пени“, „Тиндал и Грифин — адвокати“ и бакалията на Бийкън, после покрай „Винарската изба“ и „Шивачницата на Франк“, която някога е била „Неустоими боровинкови печива и кафене“ — мястото, увековечено завинаги в картината на баба ми. Минах през целия град и стигнах чак до края на Паджет Стрийт, където строяха новата къща на плажа.