С изненада установих колко различна изглежда тя от деня, в който бях пристигнала в Бийкън. Покривът беше завършен и покрит с новия тип керемиди, а тръбите, жиците и парчетата дървени греди и други боклуци, които доскоро покриваха целия двор, ги нямаше.
Пред къщата се виждаха бял микробус и джип в бледобежово, а между тях забелязах зеленото ауди на Рой. Значи той беше тук! Още не беше заминал!
Едва изчаках да паркирам и веднага изскочих от колата. Втурнах се към задната част на къщата и на ъгъла се сблъсках с един от работниците. Той изпусна чаша от кафе и навсякъде около него се разлетяха гвоздеи.
— Извинете — изрекох, останала без дъх, и се наведох, за да му помогна да събере гвоздеите си. — Рой Къмингс случайно да е тук?
Човекът се втренчи в мен и спокойните му кафяви очи за миг оживяха.
— Хей, ти не си ли Плувкинята?
— Да — кимнах. — Аз съм Плувкинята. Същата. Но искам да видя Рой Къмингс! Тук ли е, моля?
— Мисля, че е вътре — отговори човекът и сви рамене, а аз моментално побягнах.
В къщата имаше най-малко двайсет работници — инсталираха кухненски шкафове, поставяха плочки в банята, монтираха електрически контакти. Тръгнах да търся Рой от стая в стая, но не го открих никъде. Накрая хукнах надолу по стълбите и излязох пак през задната врата. И тогава го видях.
Старият пристан го нямаше и на негово място стоеше чисто нов. Изгнилите дъски и падналите парапети бяха заменени с чисто нов дървен материал. И пред него бе поставена чисто нова черна порта от ковано желязо. Загледах се към края на дока и зърнах там мъж. Беше Рой.
Втурнах се през пясъка, скочих на платформата и отворих вратата. Рой се обърна и ме загледа как се нося като вихър по дългия пристан и дъските ехтят под обувките ми. Когато стигнах до края, спрях.
— Здрасти — изрекох, останала без дъх.
— Здрасти и на теб — отвърна той и ме огледа от горе до долу. — Какво правиш тук?
— Търсих те навсякъде — изрекох. — Помислих, че вече си заминал.
— Все още не — отговори. — Тръгвам след малко. Имам среща в северната част на щата. За една работа.
„О, не! — казах си аз. — Ще си намери работа в друга компания и ще напусне Бийкън!“
— Местиш се оттук? — извиках. Паниката в гласа ми беше осезаема.
— Какво? — изгледа ме сащисано Рой.
— Да не би да си търсиш работа в друга строителна компания?
— Друга строителна компания ли? — той поклати глава. — Не, аз просто… Елън, какво всъщност правиш тук?
Загледах се в чисто новите дъски в краката си. Бяха здрави, дебели. После вдигнах глава и се загледах към другия край на плажа, където някакво момченце хвърляше топка на златния си ритрийвър. Накрая погледнах в очите на Рой.
— Няма да се омъжа за Хейдън — изрекох.
— Така ли? — присви очи той и ме изгледа объркано.
— Така — кимнах, вдигнах лявата си ръка и раздвижих пръсти. — Вече нямам пръстен, виждаш ли?
Той хвана ръката ми и я обърна. После я пусна и промърмори:
— Защо? Какво стана?
Спомних си за „Въдичарят“, за караокето и за моята пиянска реч. И отговорих:
— Честно да ти кажа, в Ню Йорк никога не съм имала проблеми с алкохола, но тук… тук е съвсем друго. Та снощи във „Въдичарят“ се понапих. Пак.
— Хайде бе! — ухили се Рой.
— За съжаление стана точно така.
— И какво? Пак ли бяха Мъртвите президенти? Или този път нещо друго?
— Нищо подобно. Този път не съм играла дартс — отговорих, но после си спомних за трофея на майка ми и допълних: — Но пък игра майка ми и спечели ежегодния летен турнир! Нямах никаква представа, че тя може да играе дартс.
— Майка ти? — погледна ме изумено Рой. — Брей! Ще се радвам да се запозная с нея!
— И аз ще се радвам да ви запозная — изрекох и се усмихнах.
Той задържа погледа ми и известно време стояхме така, втренчени един в друг. Накрая се обади:
— И какво стана снощи?
Разказах му за караокето и за моето изпълнение на „Любовта ни е завинаги“, като допълних:
— Гершуин сигурно се е въртял от мъка в гроба си, но пък на публиката ѝ хареса. Или може би просто са били любезни към новака.
— По-скоро към Плувкинята — отбеляза Рой.
— Може би. Не знам. Важното е, че през цялото време, докато пеех, си мислех за теб и ми се искаше да си с мен. А после започнах да говоря онези глупости за правенето на снимки и… не знам какво още. Но накрая, пред всички, събрали се във „Въдичарят“, заявих на Хейдън, че няма да се омъжа за него.