Настъпи мълчание, в което се чуваше единствено плискането на водата в основите на вълнолома. Рой стоеше и осмисляше чутото. Накрая попита:
— И защо го направи?
Поех си дълбоко дъх и отвърнах:
— Защото вече не мога да се върна към положението от преди. Дойдох тук, очаквайки едно, а получих съвсем друго. Всичко се промени. Аз самата се промених. А и не мога да се омъжа за Хейдън, след като обичам теб!
— Какво каза? — изгледа ме той, наклонил глава.
— Казах, че вече всичко е друго и че не мога да се върна към…
— Не, последното изречение.
Поех ръката му, пак си поех дълбоко дъх и изрекох:
— Казах, че те обичам!
Пръстите му обгърнаха моите.
— Ами всички онези неща, които ми наговори снощи? — попита и сведе очи. — Каза, че не си влюбена в мен.
Поклатих глава и промърморих:
— Просто се страхувах да изрека истината. Защото истината понякога може да бъде крайно объркваща. А сега нараних Хейдън. Много. Знам го, но това е проблем, с който сама ще трябва да се оправя. Но не мога да спра да обичамтеб!
— Ами Ню Йорк и кариерата ти? А скърцането със зъби, докато спиш?
— Честно да ти кажа — разсмях се аз, — мисля, че откакто дойдох в Бийкън, престанах да скърцам със зъби! — замислих се за баба ми и за парите, които ми беше оставила, а после се замислих и за фермата „Кенлин“, и за онова клонче с боровинки, което бях открила там. — И незнайно защо съм обзета от внезапно желание да притежавам една ферма за боровинки! И може би да открия пекарна. Бих могла да продавам боровинкови кифлички, боровинков пай и… — загледах се през плажа към града и към статуята на дамата с боровинките. — Питал ли си се някога защо не предлагат на пазара кроасани с боровинки? Може би ще правя и такива! Знаеш ли, чух, че тук наблизо продават една стара боровинкова ферма, вярно ли е?
От океана изскочи летяща риба и се стрелна като сребрист лъч през синята вода. Рой ме погледна и се усмихна.
— Елън Бранфорд — изрече, — мисля, че си съвършено луда! Но аз те обичам! — и ме придърпа към себе си.
— Почакай! — извиках. — Трябва да направя още едно нещо!
Извадих писмото на баба от джоба си, отворих го, пригладих гънките и се загледах за последен път в изписаните от ръката ѝ редове. След това отидох до края на вълнолома и пуснах листа. Той изпърха, подет от лекия бриз, и кацна върху вълните.
Рой се приближи и застана зад мен.
— Може би накрая тя намери покой — изрече.
— Надявам се.
— Мисля, че баба ти много би се гордяла с теб!
— Наистина ли?
— Разбира се! Аз също се гордея с теб!
— Благодаря — кимнах. Облегнахме се на перилата и се загледахме във вълните.
— Последното, което съм очаквал, бе да те видя отново на този пристан — обади се Рой.
— Е, обаче съм тук! — изрекох с усмивка. — И честно да ти кажа, този пристан ми харесва повече от стария!
— Така ли? — разсмя се той.
— Много е красив — кимнах.
— Сигурно защото собственикът се е страхувал да не го дадат под съд. Така де, страхувал се е от жената, която падна от него.
— О, да бе! — кимнах. — Адвокатката. Мислиш ли, че ще го осъди?
— Нямам представа — сви рамене той. — Може би да, а може би не. Защото би могло да има… конфликт. Конфликт на интереси, нали така се казваше?
— Надали — поклатих глава. — Защо да има конфликт на интереси?
— Защото тя току-що каза на собственика, че го обича!
— Нищо подобно! Аз… Хей, я почакай!Какво…
Рой се беше ухилил до уши.
— Тили си собственикът? — извиках. —Ти?!
— „Ч.Р. Къмингс Кънстракшънс, ООД“ — изрече гордо той и ми подаде ръка, все едно се запознаваме.
Сигурно съм изглеждала много объркана, защото той полагаше големи усилия да не се разсмее с глас.
— Значи ми казваш, че си собственик на пристана? — смотолевих накрая.
— На пристана и на къщата. Нали си спомняш, че вървят заедно? Е, притежавам ги, докато не ги продам, разбира се. Знам, че ме мислеше за дърводелец. Вярно, дърводелец съм, но освен това съм и строителен предприемач. Тази компания е моя. Аз съм неин собственик.
Плъзнах поглед по целия вълнолом чак до къщата. Сега, когато знаех, че тя е там благодарение на Рой, ѝ се възхитих за първи път.
— Много впечатляващо, господин Къмингс! — отбелязах.
— Благодаря! — изрече със срамежлива усмивка той. — Всъщност точно в тази връзка е и срещата ми, за която бях тръгнал. Трябва да се видя с един човек по повод голяма поръчка. Огромен имот с езеро и собствениците искат да… Всъщност точно сега не му е времето да говорим за бизнес, нали? Сещам се за далеч по-приятни неща, с които бихме могли да уплътним времето си!
Погледна ме в очите, хвана ръцете ми и ме придърпа към себе си. Нещо дълбоко в мен изпърха — като сърце на доскоро държана в клетка птица, която внезапно е била пусната на свобода и се кани да полети.