— Знаеш ли — промърмори в ухото ми той, — може и да ти прозвучи налудничаво, но мисля, че се влюбих в теб още в онзи първи ден, когато те видях навътре в морето, когато се давеше.
Дръпнах се от него и промърморих:
— Когато азкакво?
— Когато ти се давеше — изрече съвсем спокойно той.
Сложих ръце на кръста си и изрекох важно:
Изобщо не съм се давела, Рой Къмингс! Никога не съм се давела!
— Ясно — кимна той, едва сдържайки усмивката си. — Тогава защо размахваше ръце над водата и удряше по повърхността, изглеждайки напълно паникьосана? За да привлечеш вниманието ми ли?
— Никога през живота си не съм изглеждала паникьосана! — отсякох и вирнах глава. — Особено когато става въпрос за плуване! Когато бях в Ексетър…
— Да бе, да, знам — ухили се Рой и пак ме придърпа към себе си. — Стигнали сте до националния кръг.
И преди да успея да кажа каквото и да било повече, той ме прегърна и притисна до себе си. Устните му докоснаха челото ми. Усетих едва наболата му брада и аромата на афтършейва му, когато плъзна буза о моята. Ухаеше като едно поле с диви цветя, където някога е имало къщичка, където някога са растели боровинки и където пак щяха да растат.
Целуна връхчето на носа ми, а после устните му се плъзнаха към моите и всичко около мен — дъските под краката ни, въздишката на океана в основите на вълнолома, гранитносиньото небе над нас — всеки отделен атом от мирозданието извън Рой и мен бавно се отдалечи от нас и изчезна.
ЕПИЛОГ
Една година по-късно
Нахлузих домакинските ръкавици на ръцете си и измъкнах боровинковите кифлички от фурната. Въздухът се изпълни с ухание на канела, когато подредих двете тави върху голямата дъска. Мисля, че баба би харесала малкото ми допълнение към нейната рецепта — поръсването на кифличките с канела и захар, с което коричката им ставаше още по-хрупкава.
Застанала насред кухнята на кафенето, с ръкавица на едната си ръка и „Нощ и ден“ на Коул Портър за фон, ми беше трудно да повярвам, че бе изминала само година от смъртта на баба ми и моята първа поява в Бийкън. Мисля, че тя би се гордяла със стореното от мен, и съм убедена, че би харесала кафенето, особено след като го бях кръстила „Неустоими боровинкови печива и кафене“ — на кафенето от нейната младост.
Баба ми беше навсякъде около мен. Обърнех ли се, сякаш виждах отново двете ни как танцуваме и в тази кухня така, както правехме в нейната кухня, докато кифличките се печаха и Ела Фицджералд пееше „Омагьосана, омаяна и объркана“.
Когато преминах в предното помещение — самото кафене, ме посрещна нейната картина на фермата „Кенлин“. Усмихнах се на червения хамбар и малката крайпътна сергия и си представих колко би била щастлива баба, ако знаеше, че двамата с Рой бяхме купили фермата благодарение и на част от парите, които ми бе оставила тя. Щяха да минат още няколко години, преди боровинковите храсти, които засадихме, да дадат плодове, но нямаше проблем. Разполагахме с всичкото време на света.
Точно до картината на баба висеше черната дъска, на която обявявах специалитетите си за деня. Сега грабнах едно парче яркожълт тебешир и написах: „Студена морковена супа с джинджифил“, „Ябълкова салата с орехи и пиле“ и „Френска багета с пушена шунка и сирене бри“. Рой със сигурност нямаше да откаже пушената шунка и сиренето, когато се отбие.
Сандвичът беше гарниран с пресни зелени подправки и сос с дижонска горчица, който той много обичаше. Сигурно щеше да се появи, облечен с протрити дънки и тениска на „Ред Сокс“, ще надникне в кухнята или ще ме открие в килерчето, което наричах свой офис, и ще ме целуне с бодящата си съботна брада — все неща, които много обичах.
Двамата с Рой ще се оженим през есента — скромна сватба с най-близките ни роднини и шепа добри приятели. Ще бъде перфектно! Вече сме резервирали „Виктори Ин“ за приема след венчавката, както и за настаняването на гостите ни от други градове, а Пола дори заплаши да купи нови шезлонги за покрива.
Една възрастна двойка се надигна от масичката си и остави екземпляр на „Ню Йорк таймс“. Взех вестника и погледът ми веднага падна върху водещото заглавие: „Крофт е на път да спечели изборите за градски съветници с голяма преднина“. Зарадвах се заради Хейдън. Изборите бяха чак през ноември, но той очевидно вече бе сигурен за победата си в своя район, което изобщо не ме изненада.
Сетих се за имейла, който Хейдън ми бе пратил преди два месеца. Пишеше ми, че на пролетната галавечеря на нюйоркския балет е попаднал случайно на Тали и че двамата вече излизат заедно. Отговорих му, пожелавайки му много щастие, като не пропуснах да му пиша и за Джим, който беше станал кулинарен критик за „Таймс“. През април Джим ни беше дошъл на гости и бе дал на кафенето ми две звезди в обзора си за поредицата на вестника, свързана с малките ресторантчета в района на Нова Англия.