Претърколих се по гръб и разтрих сънените си очи. Не, няма да мисля повече за това. Днес беше нов ден, ново начало и денят щеше да бъде добър, защото щях да връча на получателя писмото на баба ми. Опитах се да си представя Чет Къмингс. Дали беше с бастун? Дали живееше сам, или си имаше човек, който се грижи за него? Дали е мил старец или заядлив старчок? Дали ще си спомни за баба ми?
Според часовника на нощното ми шкафче беше едва седем и петнайсет — твърде рано, за да ходя на гости на осемдесетгодишен старец. И без това планирах да отида в дома на Чет Къмингс след конферентния разговор в десет.
Оглеждайки стаята си, все още не можех да повярвам, че се озовах тук. Секретарката ми Бранди ми бе казала, че ми е резервирала апартамента „Океански изглед“, но онзи, който е кръстил това стайче „апартамент“, би трябвало да се върне обратно в школата за хотелиери. Стаята беше малка, с дървен под, плетена рогозка и махагонов шкаф, на който бе поставена бяла порцеланова кана в бял порцеланов леген („антика“, както бе изтъкнала гордо Пола). Махагоновото легло бе покрито с бяла кувертюра. Нямаше нито бюро, нито маса — само един неудобен стол с кожена облегалка в ъгъла. Нямаше и минибар. („Мини какво?“ — бе възкликнала Пола, когато ѝ бях обърнала внимание.)
И най-лошото от всичко бе, че нямаше никакъв изглед към океана. Двата прозореца гледаха към предната морава, улицата и останалите къщи. Станах от леглото, разрових куфара си и извадих потвърждението за резервация, което ми бе връчила Бранди:
Хотел „Виктори Ин“
Прескът Лейн № 37, Бийкън, Мейн
Луксозен апартамент с изглед към океана
Две нощувки
Да, луксозен апартамент с изглед към океана. Как пък не!
Измих си лицето и зъбите и се облякох с дънки и пуловер. После слязох, за да потърся Пола, да ѝ съобщя за грешката и да я накарам да ме премести в правилната стая. Огледах рецепцията, цялото фоайе и трапезарията, докато накрая не я открих на площадката на втория етаж да говори с някаква камериерка. И очите ми буквално останаха в панталоните ѝ — жълти с кафяви цапаници.
— Пола — започнах директно, — мисля, че е допусната малка грешка. Моята секретарка ми е направила резервация за луксозен апартамент с изглед към океана — подадох ѝ потвърждението. — Но стаята, в която съм настанена, не е… ммм… с изглед към океана.
Пола се загледа с присвити очи в листа хартия и изпружи напред долната си устна в дълбок размисъл. Накрая отсече:
— В коя стая сте сега?
— Стая десет.
— Десет ли пише на вратата? — попита, свали молива иззад ухото си и започна да се чеше с края му.
— Да — кимнах аз.
— Е, значи ясно, това е стая осем!
Но как е възможно стая десет да е всъщност стая осем? Или става въпрос за някаква странна система на хотелиерите от Мейн, с която не съм запозната?
— Но на вратата пише десет! — изтъкнах.
Пола върна молива зад ухото си, подаде ми потвърждението и весело изчурулика:
— Всъщност е стая осем. Тя е нашият луксозен апартамент, най-добрата стая в хотела и наистина има изглед към океана!
— Но колкото и да гледах, не видях никакъв океан! — възкликнах, чудейки се дали не съм попаднала в някое риалити шоу и всеки момент ще се появят продуцентът и екипът и ще започнат да се смеят на реакцията ми.
— Така е, защото изгледът е отпокрива! — изтъкна Пола, сякаш говореше с бавно развиващ се индивид. — Просто трябва да се качите на покрива!
— Не ви разбирам.
— Покривът! — изрече за трети път тя, сякаш това се разбираше от само себе си. — До гардероба ви има една вратичка. Изкачете се по стълбите и ще се озовете на покрива. Сложили сме там няколко приятни шезлонга.
Шезлонги значи. На покрива.
— Добре де, да оставим настрани този изглед към океана — рекох, питайки се дали не бих могла да си намеря по-свестен хотел в този град. — Имам друг проблем. Налага ми се да използвам вашия бизнес център, за да си принтирам нещо за конферентния си разговор в десет часа!
Пола сви устни и двете с камериерката се спогледаха. Но нито една от двете не каза нищо.
— Принтер? — подсказах им услужливо. — Имам документи, които трябва да принтирам за…
Пола продължаваше да ме гледа като идиот. Накрая рече:
— Ами, принтерът е мъничко счупен. Понякога хартията в него заяжда — завъртя ръка, за да онагледи казаното. — Сигурно от соления въздух. Но можете да пробвате.