Мъничко счупен значи. Обърнах се и се загледах през кръглото прозорче на стълбищната площадка. Мъж и жена дърпаха куфарите си на колелца по паркинга отзад. Късметлии. Прибират се у дома.
— Но нали имате бизнес център? — продължих, обръщайки се към Пола. — Секретарката ми изрично е попитала за това. Сигурна ли сте, че не разполагате с работещ принтер?
Не можех да повярвам, че водя подобен разговор. Може би трябваше наистина да отседна в „Риц Карлтън“ в близкия голям град — хотел с истинска топла вода и интернет връзка във всички стаи, но Бранди бе изтъкнала, че тук щяло да ми бъде по-удобно.
Камериерката повдигна вежди и премести купчината хавлиени кърпи от едната си ръка в другата. Забелязах, че на врата си има татуировка. Приличаше на папагал.
Пола ѝ направи знак да продължава с работата си, а мен поведе към първия етаж и фоайето, като занарежда:
— Ами, тук имаме… да помисля… принтер, факс машина и компютър. Елате, ще ви покажа!
Е, може и да не му викаха бизнес център, но поне разполагаха със съответното оборудване.
— Ето, заповядайте! — извика и отвори с гордост вратата зад бюрото си. Оказах се в миниатюрно килерче, в което върху прашна факс машина се виждаше много стар компютър. Зад тях бе поставен монитор от 80-те и принтер с електрически кабел, увиснал безжизнено до него, от който стърчаха жици.
— Това ли е вашият бизнес център? — възкликнах.
Тя сигурно се шегуваше с мен. Започвах да се отчайвам. Първо стаята, а сега и това. Ще се наложи да напиша оплакване до Бюрото за по-добър бизнес. Това място бе абсурдно!
— Но принтерът не работи! — изтъкнах и посочих очевидното.
Пола се приведе и се вторачи в него така, сякаш искаше със силата на волята си да го накара да заработи.
— Ами, мисля, че можем да го поправим — промърмори накрая.
Онемях. Напълно. Погледнах към Пола, която се почесваше по главата с молива си, а после погледнах през фоайето към вратата. Нямах представа къде ще отида. Единственото, което знаех, бе, че искам да се махна оттук.
Утринният въздух ухаеше на сол и на прилив. Поех си няколко пъти дълбоко дъх и се опитах да се успокоя. Когато се озовах на тротоара, спрях и се обърнах за миг към хотела, чудейки се защо изобщо Бранди ми е направила резервация тук. С неговите три етажа, бели керемиди, сини кепенци, два комина и веранда, която опасваше целия приземен етаж, с разположението му на петдесетина метра навътре от улицата и със съседството му с Историческото дружество на Бийкън, хотелът би могъл да бъде и доста приятен, стига някой да се сетеше да го модернизира.
След като минах две пресечки, завих и се озовах на Паджет Стрийт — главната улица на миниатюрния център на Бийкън. Вдясно се възправяше вълноломът и океанът зад него — белите шапчици на вълните проблясваха под слънцето. Млада майка с две малки момченца бе приседнала на вълнолома и всички съзерцаваха нещо в кофичка — сигурно миди или раци отшелници. Или може би това бе просто кофичка пясък. Прииска ми се да не бях изгубила фотоапарата си — щеше да се получи прекрасна снимка.
Продължих напред, минавайки покрай „Тиндал и Грифин — адвокати“, „Недвижими имоти Харбърсайд“ и фризьорски салон „Вълшебните ножици“ — всички до едно в стари, но добре поддържани къщи, адаптирани за търговски цели. Отварях си очите за нещо като хотел или въобще друго място, където бих могла да отседна, но не видях нищо. По-нататък следваха Общинската банка, чиято фасада от червени тухлички бе избеляла до бледорозово, и малка, облицована с дъски бяла постройка с табела, която съобщаваше, че това е „Шивач-ницата на Франк“.
Не можех да не се запитам кои ли от тези сгради са били тук и по времето на баба ми. Със сигурност тя е познавала поне някои от тях. Започнах да се изпълвам с щастие, когато си я представих как върви по същата тази улица, тича по същия този плаж и вижда същата гледка. В крайна сметка това бе нейният роден град, мястото, където бе израснала. Имах чувството, че вървя по стъпките ѝ.
Минах покрай място, наречено „Въдичарят“ което, ако се съдеше по неоновия знак на витрината, приличаше на кръчма. Малко по-надолу зърнах „Ресторант за три пени“ — варосана постройка с подредени по прозорците саксии с мушката, извили цветове да уловят хладното слънце на Мейн. И внезапно се почувствах много гладна и установих, че краката ми сами се насочват натам.
В ресторанта ухаеше на кифлички с канела. Млада сервитьорка ме насочи към една маса и аз побързах да си поръчам кафе.
— Нещо за ядене? — попита после.