— Имате ли някакви пресни плодове?
— Да — кимна тя. — Боровинки, пъпеш, банани, боровинки и боровинки — довърши с усмивка.
— Е, значи избирам боровинки — върнах ѝ усмивката аз.
Тя се приведе към мен и съзаклятнически зашепна:
— Да, те наистина са нашият местен специалитет, но ако бях на ваше място, щях да избера поничките със сайдер!
— Моля?
— Поничка със сайдер! — повтори момичето. — Поничките ни са направо божествени! Правим си ги тук, на място!
Поклатих глава и отговорих:
— Мисля, че все пак ще предпочета плодовете. Просто не ям понички, но иначе ви благодаря за вниманието!
На масата имаше миниатюрен джубокс и аз започнах да разглеждам песните, които предлагаше. Открих „Начинът, по който изглеждаш тази вечер“ — една стара песен, която много харесвах, пуснах монета в машинката и през миниатюрните говорители се разнесе гласът на Род Стюарт.
В този момент се появи сервитьорката с голяма чаша кафе, купа боровинки и чинийка с поничка.
— За сметка на заведението — изтъкна, докато поставяше пред мен поничката със сайдер. — Убедена съм, че много ще ви хареса!
Кафето беше гъсто и горещо, а боровинките бяха по-едри и по-сладки от всички други, които бях яла до този момент. Загледах се в поничката, покрита с фини кристалчета пудра захар. Мамеше ме като сирена. „Добре де — казах си, — едно дребно парченце няма да ме убие!“ Парченцето се разтопи в устата ми — топло, сладко и много вкусно. Отчупих си второ парченце и докато се усетя, чинията ми вече беше празна. Е, може би в Бийкън все пак има и нещо хубаво.
В девет и петдесет и седем се настаних на леглото — единственото удобно място в така наречения ми апартамент, и набрах номера за конферентния разговор. Но не чух в телефона си нищо освен статични шумове. Погледнах към индикаторите за обхват на сигнала и установих, че те бяха сведени до една половинка. Нищо ново в този град. Нямаше сигнал. Вдигнах стационарния телефон в стаята — и той мълчеше. Дори не прищрака.
Грабнах отново мобилния си телефон и започнах да се стрелкам отчаяно от ъгъл на ъгъл в стаята в опит да намеря сигнал.Трябва ми сигнал, дайте ми някакъв сигнал!Разговорът, който трябваше да проведа, беше много важен и на всяка цена трябваше да се свържа с хората. Но как е възможно всичко в този град да бъде с главата надолу?!
А после си спомних за банята и за разговора си с Хейдън снощи. Там връзката си беше съвсем добра. Втурнах се към банята, свалих седалката на тоалетната, отворих лаптопа си и седнах. И през следващите деветдесет минути раздавах правни съвети във връзка със сделка за недвижими имоти на стойност двеста милиона долара, седнала върху тоалетната.
Когато разговорът приключи, аз застанах пред огледалото в банята, за да освежа червилото и сенките си. След това взех един дебел плик с името на нашата фирма върху него — „Уинстън Рийд Дженингс — адвокати“ — и поставих в него писмото на баба ми. А на плика написах с главни букви: „Г-н Къмингс“
Насочвайки се към вратата, зърнах коженото яке на строителния работник, което вчера бях метнала на стола да съхне, и реших, че нищо не ми пречи да се отбия и да го върна на човека.
Якето бе все още влажно, но кожата бе много мека. Забелязах, че шевовете са много добри. Погледнах етикета — „Орвис“. А аз си мислех, че тази фирма предлага само легла за кучета и екипировка за къмпинг — нямах представа, че правят толкова хубави якета. Открих една голяма найлонова торба в гардероба и сложих в нея якето.
Когато влязох във фоайето, заварих Пола на рецепцията. Ръфаше морков и тъкмо сгъваше вестника пред себе си.
— Госпожице Бранфорд — изрече, — мисля, че днес следобед ще оправят принтера.
— Благодаря — отговорих, но се зачудих кой изобщо би могъл да поправи тази стара развалина. — Но вече не ми трябва. Проведох разговора си и без него — тръгнах напред, но после спрях и добавих: — Между другото, почти сигурна съм, че днес ще освободя стаята. Така де, в случай че някой много иска този апартамент.
Пола погледна първо към мен, а после отново към вестника и отбеляза:
— Но резервацията ви е за две нощувки! — и отхапа демонстративно от моркова си.
Торбата с якето изведнъж започна да ми натежава.
— Да, знам, но вероятно днес ще свърша работата, за която дойдох. Но вие, разбира се, можете да запазите таксата за втората нощ и…
— Охо! — извика внезапно Пола, вдигнала моркова във въздуха като томахавка. — Някой паднал от пристана на плажа „Марлин“! Ето, пише го в „Бюгъл“[1]! — приближи вестника до носа си и започна да чете: — „Вчера следобед, точно до новата къща, която се строи там. И на всичко отгоре влязъл без разрешение в чужда собственост!“