Стомахът ми се преобърна.
— Сериозно? — но последната сричка като че ли не успя да се измъкне от гърлото ми.
Дали са написали името ми? Възможно ли е да са открили името ми? Не исках Пола да разбере, че това съм била аз. Всъщност не искахникойда разбере, че това съм била аз. Винаги към се гордяла, че държа нещата под контрол, че мога да изляза от всяка заплетена ситуация. Следователно най-голямото ми желание бе някак си да накарам този епизод от живота ми да изчезне. Завинаги.
Направих крачка към Пола, повтаряйки си, че трябва да се успокоя. Никой на онзи плаж не знаеше името ми. Няма как да са го написали във вестника.
— Надявам се, че човекът е добре престорих се на загрижена. — Какво друго пише?
— О, нищо особено. Някакъв турист — отговори Пола. Кратка пауза. — Давел се.
Давел се?Как не ги е срам да пишат такова нещо?! Че аз изобщо не се давех! Просто бях… малко изтощена. Само толкова.
Пола вдигна глава към мен и сви устни.
— Някакъв тип се притекъл на помощ. Никой от двамата не бил идентифициран.
Нещо се преобърна в стомаха ми.
— Значи някакъв тип се притекъл на помощ — стараех се да звуча небрежно. — Късметлийка.
— Какво? — промърмори Пола, без да вдига очи от вестника.
— Имала е късмет, че онзи човек е бил там — добавих, опитвайки се да надникна във вестника, обаче Пола го сгъна на две и го обърна на другата страна.
— Добро попадение — отбеляза, отхапвайки пак от моркова си.
— Моля?
Тя ме погледна с присвити очи и отсече:
— Вие знаете, че е била жена!
Знаела ли съм?
О, боже, вярно, че знаех! Мисли, мисли бързо! Кажи нещо! Махнах с ръка, запътих се отново към изхода и подвикнах през рамо:
— Статистически имаше петдесет процента вероятност да съм права. Просто… отгатнах.
Усещах очите на Пола, впити в гърба ми, сякаш там беше нарисувана мишена. Излязох и заслизах по стълбите, повтаряйки си, че не трябва да се тревожа. Името ми очевидно не е било написано в статията, иначе Пола със сигурност щеше да го спомене.
Заобиколих отзад и се насочих към паркинга, където слънцето проблясваше от лъскавия капак на моето беемве, отразяващ покрива на хотела. Програмирах джипиеса за „Дорсет Лейн № 55“, където живееше Чет Къмингс, и включих радиото. Колата се изпълни с гласа на Даяна Крол и една по-бърза версия на „Да се изправим пред музиката и танца“ на Ървинг Бърлин. И сякаш чух гласа на баба ми:Елън, в музикално отношение е трябвало да се родиш в предишните десетилетия.Тази мисъл извика усмивка на устните ми.
Женският компютърен глас ме поведе към Дорсет Лейн и докато шофирах, се опитах да си представя Чет. Бухнала снежнобяла коса, бръчки по лицето и мили очи. Сигурно ще ме покани на чай и ще ми разкаже всичко за любовта си с баба и как е приключила. И ще потъне в мечтание. Със сигурност няма да се ядоса.
Вероятно ще има и бисквити, може би марка „Пепъридж фарм“. Сигурно от онези слепените с кайсиево желе. Баба много ги обичаше. Ще ме разведе из къщата си и ще ми покаже стар албум с много снимки на баба като млада.
Стигнах до Дорсет Лейн — улица, от двете страни на която бяха подредени доста стари, но отлично поддържани къщи. Спрях пред номер 55. Къщата на Чет Къмингс се оказа двуетажна, с бели керемиди, зелени кепенци и каменен комин. Тухлена пътека отвеждаше до веранда, която заемаше цялата предна част на къщата. Дворът бе ограден от доста висок жив плет.
Къщата изглеждаше като скоро боядисана. Очевидно старецът си имаше някого, който се грижеше доста добре за него и поддържаше всичко в изряден ред. На алеята бе паркирано зелено ауди. Взех писмото на баба ми и излязох от колата.
„Ето ме тук, бабо. Надявам се, че гледаш отнякъде“ — казах си, докато вървях към стълбите на верандата. Чувствах се едновременно нервна и развълнувана от предстоящата среща с този човек, който някога очевидно е имал толкова голямо значение за баба ми. Поех си дълбоко дъх и почуках по рамката на мрежата. После се вторачих в дървената врата зад нея и зачаках Чет Къмингс да я отвори.
Заслушах се за стъпки, за проскърцване на стълби, за тропот или влачене на крака по дъски — но нищо. Само куче, лаещо някъде по-надолу по улицата. Може би Чет живееше сам и не чуваше добре. Може би си имаше слухово апаратче. Баба ми например имаше — то започваше да писука, сигнализирайки, че батерията е изтощена.
Отворих мрежата и почуках направо по дървената врата. На улицата се показа бял пикап „Волво“ и паркира в алеята на съседната къща. От него излезе жена. Изглеждаше към четирийсет. Загледа се в мен, понесла две торби хранителни продукти към къщата си, с развяваща се на гърба ѝ руса коса.