Пак почуках, този път по-силно. Не може да не е тук. Все пак колата му е тук. Запитах се дали пък не е изключил слуховия си апарат. Заобиколих къщата и надникнах през страничния прозорец. Видях трапезария с чамова маса и столове. Два от столовете бяха покрити догоре с купчини вестници, сякаш някой бе сортирал поща, събирана с месеци. В средата на масата, изпъната настрани, спеше котка на черни и кафяви ивици. Значи Чет бе любител на котките. Лично аз обаче предпочитах кучетата.
Продължих да обикалям къщата и да надничам през прозорците, като на всеки от тях чуках и виках:
— Господин Къмингс, господин Къмингс, вкъщи ли сте? Трябва да говоря с вас! Моля ви! Идвам чак от Ню Йорк!
Но никакъв отговор. Само чуруликането на птиците.
Изпълнена с разочарование, аз се запътих през моравата към колата си. Толкова бях разчитала, че ще го видя, ще говоря с него и ще разбера какво се е случило, че сега изведнъж се изпълних с безсилие и празнота. Е, нямаше как, трябваше да се върна по някое време. Все пак той бе на осемдесет, няма как да отсъства дълго от дома си.
Поех обратно към града, но този път минах по крайбрежната Паджет Стрийт, за да отида до строежа на плажа. Забелязах с облекчение, че пикапът на Рой не е тук, и паркирах до прашен джип. Двама мъже поставяха катранено покритие на покрива и забиваха пирони.
Предната врата бе отворена, затова влязох, понесла якето. Строежът представляваше същински лабиринт със зидове, където би трябвало да са стените, открити кабели, жици и тръби. Виеха електрически триони и навсякъде се разхождаха мъже с пистолети за пирони и електрически бормашини. По пода, насред прахоляка, стърготините и фасовете, се виеха оранжеви кабели.
Запътих се към задната част на къщата и спрях на прага на огромна стая. През прозорците се виждаше целият плаж, океанът и покритите с черни лишеи скали, които стърчаха от вълните. Вдясно се намираше пристанът, от който бях паднала. Забелязах, че някой е сложил на портата тежка желязна верига и катинар. Достъпът откъм плажа пък беше блокиран от дървени прегради.
— Търсите ли нещо?
Обърнах се стреснато и видях мъж, покачен на стълба. Големият му корем висеше над колана на дънките му. Прикрепяше кабел към горната греда с пистолет за скоби, но не пропускаше да хвърля по едно око и на ленените ми панталони и копринения пуловер.
— Да — отговорих. — Търся един човек, който работеше тук вчера. С къса коса и с брада.
Мъжът извади молив от предното си джобче, отбеляза нещо на гредата и отвърна:
— Аха, значи търсите Уолтър.
Слезе от стълбата и се насочи към дървения скелет на бъдеща стълба. Тръгнах след него.
— Уолтър, къде изчезна? — изкрещя мъжът, качвайки се по недовършените стълби. Аз чаках долу.
— Какво има, Хап? — дойде глас някъде над нас.
— Тук една жена те търси.
Миг по-късно се появи и Уолтър, в ръка с електрическа бормашина.
— Жена ли каза, или ми се е… — започна, но млъкна и по лицето му се разля широка усмивка. — Хей, здравейте! Как сте? — сръга Хап. — Това е момичето, дето вчера падна в морето.
— Да бе, чух за това — закима Хап. — Рой се хвърлил и ви изкарал, а? — ухили се и ме огледа безцеремонно от горе до долу. Зачудих се какво ли са си говорели после тук за инцидента. Дали някой от тях е видял целувката? Божичко, дано не! Усетих, че бузите и вратът ми пламват.
— Да, той… ми помогна — промърморих.
— Днес добре ли сте? — запита Уолтър, прокарвайки ръка през късата си коса. — Сигурно случката доста ви е разтърсила.
— Напълно добре съм, благодаря — отговорих и се отместих, за да дам път на двама мъже, които носеха тухли. — Просто се отбих, за да…
— Рой плува много добре — прекъсна ме Хап и намигна. — Имали сте голям късмет с давенето! — след тези думи той повдигна дънките си и напъха обратно ризата си, която се беше извадила на гърба.
— Не бих казала, че се давех — отбелязах, изпъвайки рамене. — Всъщност аз също плувам добре. Бях в отбора по плуване в училище и…
— Хей, Уолтър! — изгърмя плътен глас някъде отгоре. — Не мога да върша всичко сам!
Уолтър се насочи обратно към стълбите, като каза:
— Извинете, но утре ще идват на инспекция и днес сме малко под пара, та…
— Няма проблеми! — кимнах. — Не искам да ви задържам. Само дойдох да ви върна якето — и му подадох найлоновата торба. — Благодаря, че ми позволихте да го използвам!
— Моето какво? — вторачи се неразбиращо той в торбата.
— Би трябвало да го занеса на химическо чистене, обаче днес си тръгвам, затова исках да бъда сигурна, че ще си го получите!
Той пое торбата и погледна вътре.