— А, ясно! — кимна. — Но това не е моето яке — на Рой е. Все пак ще имам грижата да му го предам. В момента той е на друго работно място.
На Рой ли? Това е било якето на Рой? Якето с меката подплата? Което беше толкова топличко?
— Е, добре — рекох. — Просто исках да го върна на собственика му, така че, ако бъдете така добър да го върнете на… ммм… Рой… — недовършила изречението си, аз се обърнах и излязох, чувствайки се доста странно.
В колата настроих джипиеса за хотел „Виктори Ин“. След няколко завоя обаче видях червена къща с дървена облицовка и табела отпред, на която пишеше „Гроувърс Маркет“. Сигурно беше от океанския въздух, но пак бях прегладняла. Паркирах и слязох.
В задната част на магазина, пред щанда за готови храни, имаше опашка от хора, които чакаха да си поръчат обяд. Взех едно меню и го разгледах. Имаше няколко изкусителни салати, включително една с маруля, овче сирене, орехи, стафиди и прясно нарязана ябълка. Салатата с риба тон също не изглеждаше зле — риба тон, кълцана целина, лук, каперси и майонеза, сервирани върху микс от зелени салати. Каперси ли? Никога не бях чувала за каперси в салата с риба тон. Звучеше интересно.
По-надолу в менюто видях и сандвичите. Ростбиф, сирене „Бри“ и резени домат в запечена френска багета. Това звучеше страхотно, но трябваше да се откажа от сиренето „Бри“ — твърде много холестерол. От друга страна, без сиренето какво остава? Просто поредният сандвич с ростбиф. Сандвичът с пилешка салата също изглеждаше добре — с крехки листа маруля, домат, брюкселско зеле, грозде и натрошена горгонзола, но ето че пак се сблъсквах с проблема със сиренето. И тогава видях нещо, което определено ми хвана окото — „Специалитетът за Деня на благодарността“. Пуешки гърди на фурна, чубрица и пресен сос от червени боровинки върху пълнозърнест хляб. Идеално!
Зад щанда един тийнейджър и бременна жена приготвяха салатите и сандвичите, наливаха супата, увиваха сладките и подреждаха поръчките в бели кутии. Докато чаках реда си, огледах рафта с десертите. Лимонов сладкиш, сладкиш с моркови, браунита с двойна порция шоколад, десертчета с орехи и смокини, шоколадов пудинг, боровинков пай и ягодов пай с ревен.
Ягоди и ревен. Това беше любимият пай на баба ми — тя беше негова ненадмината майсторка. Споменът за кухнята ѝ в Сан Франциско ме докосна като потупване по рамото. Спомних си как тя подреждаше всички съставки на плота, пускаше плоча на Розмари Клуни и започваше да ми демонстрира всяка следваща стъпка от рецептата за този пай, а аз я следвах със светнали очи.
Смесвахме брашното, кравето масло, едно яйце и щипка сол за тестото, което оформяхме на топки и ги оставяхме в хладилника, за да се охладят. Когато бяха готови, ги разточвахме на кръгове за корите. Аз винаги правех моята кора твърде тънка, а после баба ми помагаше да поправя дупчиците. „Трябва да действаш бързо — казваше и ми показваше как да вмъквам малки парченца тесто в дупките, движейки пръстите си като магьосник. — Иначе топлината на пръстите ти ще разтопи кравето масло и тестото ще залепне по ръцете ти!“
После смесвахме ревена и ягодите, добавяхме захар и лимон, малко канела, щипка ванилия, тапиока и брашно и още две неща, които вече не си спомнях, и изливахме всичко това върху корите. Покривахме го с другите кори, като оформяхме ръбовете с пръсти и накрая бодвахме кората с вилица тук-там, за да има откъде да излиза парата.
Докато паят се печеше, двете с баба танцувахме из кухнята под звуците на Синатра и Шърли Хорн, а аз непрекъснато надничах във фурната. А в края на вечерята, когато най-сетне идваше ред на пая, всички се облизвахме. Беше божествен! Леко стипчив, леко сладък, коричката хрупкава и топяща се в устата. Все още си пазя картончето — макар и вече пожълтяло — на което някога баба ми написа рецептата с писалката си със синьо мастило.
— Какво да бъде за вас, госпожице?
Вдигнах очи и видях пред себе си мъж с престилка, бележник и химикалка, готов да запише поръчката ми.
— За мен сандвич „Специалитетът за Деня на благодарността“, моля — изрекох учтиво.
После се насочих към хладилния шкаф, търсейки вода „Перие“, но тъй като не открих, се примирих и с газирана вода. Когато поръчката ми беше готова, човекът с престилката ми подаде кутията, но ръката му замръзна във въздуха. После се усмихна широко — толкова, че встрани на очите му се появиха бръчици и сякаш ги превърнаха в пресъхнали речни корита. Човекът щракна с пръсти и извика:
— Знаех си, че съм ви виждал някъде! Вие сте момичето, което падна в океана, нали? Плувкинята!
Момчето зад щанда прошепна нещо на бременната жена и тя възкликна:
— Да бе, до плажа „Марлин“!