Отворих длан и позволих на ремъка да се изплъзне между пръстите ми. Проследих как фотоапаратът се понася към мрака и усетих, че сърцето ми се свива, когато си го представих на дъното на океана.
И тогава през главата ми мина мисълта, че няма да успея да достигна брега. Че съм твърде измръзнала и твърде уморена. Затворих очи и почувствах как чернотата ме поглъща. Единственият звук наоколо беше разбиването на океанските вълни. Помислих си за майка ми и за това колко страшно би било да не я видя никога повече. А тя самата как ще се справи с две погребения в разстояние само на седмица — първо баба ми, а сега аз?
Помислих си и за Хейдън, и за това как едва тази сутрин го бях уверявала, че ще остана в Бийкън само за една нощ, най-много две. И как той ме бе молил да изчакам седмица, за да може и той да дойде с мен. Аз му бях отказала, настоявайки, че пътуването ми ще бъде съвсем кратко. Нищо особено. „Днес е вторник — бях казала. — Утре по обяд ще бъда отново в Манхатън!“ А ето че сега, само три месеца преди сватбата ни, той щеше да научи, че аз никога повече няма да се върна.
Усетих как започвам да се предавам, как се оставям на водата да ме отнесе. И изпитах невероятно спокойствие, дори умиротворение. През съзнанието ми премина образът на баба ми, стояща в нейната розова градина с градинарски ножици, подкастряща храстите. Усмихваше ми се.
Но тъкмо това ме стресна и аз отворих очи. Отвъд черните хълмове на водата пред мен зърнах пак вълнолома, но и нещо друго — не нещо, а по-скоро някой. Видях как мъжът се хвърля във водата. После излезе на повърхността и започна да гребе здраво, приближавайки към мен. Виждах как ръцете му буквално порят водата.
„Той идва за мен! — се стрелна през ума ми. — Слава богу, той идва за мен! Някой друг е също във водата и идва, за да ми помогне!“ Някакво миниатюрно местенце в гърдите ми започна да се затопля. Накарах краката си да заритат малко по-силно и мускулите ми като че ли отново се пробудиха. Размахах ръце, за да ме види точно къде съм.
Наблюдавах го как приближава бързо към мен. Зъбите ми вече тракаха толкова силно, че едва успявах да си поема дъх.
До този момент не бях виждала толкова добър плувец. Пореше водите така мощно, сякаш бяха случайно преминали покрай лицето му пеперуди. Постепенно се приближи достатъчно, за да чуя гласа му. „Дръж се!“ — изкрещя, едва поемайки си дъх. Лицето му беше зачервено, черната му коса бе слепена от водата. Към момента, когато стигна до мен, краката ми отново се бяха предали и аз вече се носех по гръб на повърхността.
— Ще те отнеса на брега — каза той. Пое си два пъти силно дъх и допълни: — Само прави, каквото ти казвам и за нищо на света не увисвай на врата ми, защото така и двамата ще потънем!
Отлично знаех, че не е за препоръчване да увисвам на врата му, въпреки че до този момент не си бях давала сметка колко лесно е за давещия се да допусне подобна грешка. Кимнах, за да му дам знак, че съм го разбрала. Застанахме един срещу друг, пляскайки във водата. Погледнах към него, но единственото, което видях, бяха очите му — светлосини, почти леденосини, като аквамарин.
И тогава съвсем внезапно, въпреки изтощението, се изпълних с невероятно неудобство. Никога не ме е бивало особено да приемам помощ от другите — сякаш следвайки някакво странно обратнопропорционално правило, колкото по-крайна бе ситуацията, толкова по-неудобно ми ставаше да приема чужда подкрепа. Майка ми го отдаваше на ината на първите заселници, от които произхождахме. Хейдън пък безмилостно го определяше като глупава гордост.
Единственото, което знаех в този момент, бе, че се чувствам като пълен идиот. Девойка в опасност, която пропада от пристан, позволява на течението да я отнесе, а после нито успява да се върне сама на брега, нито да се погрижи сама за себе си.
— Мога да… плувам към брега — изрекох с треперещи устни, докато водата се плискаше в гърлото ми. — Да плувам до теб — допълних, въпреки че усещах краката си като поставени в циментови ботуши.
— Не става — поклати глава мъжът. — Идеята не е добра. Има подводни течения.
— Ама аз бях… в отбора по плуване — промърморих, докато поредната вълна ни издигаше нагоре. Гласът ми ставаше все по-дрезгав. — В училище… — закашлях се. — Ексетър. Стигнахме до… национален кръг.
Той беше толкова близо, че ръката му докосна бедрото ми.
— Но сега остави плуването на мен — изрече и пак си пое дълбоко дъх. — Прави каквото ти казвам. Аз съм Рой.
— А аз — Елън — изхъхрих.
— Елън, сложи ръце на раменете ми!
Имаше широки рамене — но рамене, които се оформяха не на тренажорите във фитнеса, а с усилен физически труд. Той примижа, за да се предпази от водата, и зачака.