Фил се загледа втрещено в парите, сякаш бяха чужда валута.
— Ами… брей… — почеса се по главата. — Ама това е твърде много!
— Не, моля ви! — отсякох и тикнах парите към него. — Настоявам!
Бяха ми необходими три отивания и връщания към колата ми и обратно в магазина, докато натоваря вестниците. И през цялото това време се стараех всячески да избягвам втренчените погледи на клиентите.
Хвърлих един екземпляр на седалката отпред, а останалите тръшнах в багажника. После седнах зад волана, включих на задна и побързах да изляза на пътя. Карах в продължение на десет минути без никаква представа къде отивам, докато не се озовах до поле, оградено от черна дървена ограда, зад която пасяха три коня. Преминах на банкета и спрях.
Грабнах вестника на седалката до мен и за първи път се загледах внимателно в снимката. За момент сякаш отново усетих ръцете му около мен, устните му върху моите. Усетих дори вкуса на солената вода. И всичко това беше…
Нищо. Не беше нищо. Аз бях щастливо сгодена жена, която се омъжваше след три месеца и очакваше сватбата си с нетърпение. Докато си седях в колата, си представих как вървя към олтара, водена от чичо Уит, който щеше да замести покойния ми баща. А Хейдън ще ме наблюдава как вървя по пътеката и ще ме очаква с нетърпение — висок и красив, с лице, загоряло от голфа, тениса и семейната яхта, с коса, още по-изрусена от слънцето. И ще ме дари с онова свое леко кимване и намигване, които толкова много обичах.
Разгърнах вестника и зачетох статията:
Вчера следобед от пристана на Паджет Стрийт № 201, близо до плажа „Марлин“, е паднала жена, след което, както разбираме, е била отнесена навътре в морето от подводните течения. Рискувайки смело живота си, след нея се хвърлил мъж и я изкарал на брега. Благодарната жертва дарила своя герой с целувка. Но нито жертвата, нито героят са идентифицирани. Инцидентът е станал около 4 часа следобед, както разбираме от Дан Снъглър, собственик на зоомагазин „Снъглърс“ на Котидж Стрийт. Точно по това време господин Снъглър е разхождал пудела си Миларки и именно той е направил снимката. „Спасителят беше голям смелчага, защото операцията по спасяването не беше никак лесна — споделя очевидецът. —Жената очевидно не можеше да плува.“ Изтъквайки, че пристанът е всъщност частна собственост, Снъглър добавя: „Може би просто не е трябвало да навлиза в чужда собственост“. За повече снимки — на стр. 7.
Повече снимки ли? С треперещи ръце аз започнах да обръщам страниците — четвърта, пета, шеста. Когато стигнах до седма страница, въздъхнах облекчено. Нямаше повече никакви снимки на мен или на Рой. Само на пудела на господин Снъглър, играещ на плажа, което ме накара да се запитам какъв точно вид журналистика се практикува в този град. И какви са тези глупости за смелата операция по спасяването и за героя? Ами за навлизането в чужда собственост?
Захвърлих вестника на задната седалка и в този момент ме осени, че се налага да предприема операция по контрол на щетите. Грабнах чантата от магазина и извадих сандвича си. „Да, контролът на щетите е наложителен!“ — казах си, докато отхапвах. Пуешкото и плънката бяха все още топли. Отхапах втора хапка. Боровинките бяха хладни и освежаващи, а хлябът имаше вкус на домашно приготвен. Отворих бутилката газирана вода и отпих.
Загледах се в конете, които пощипваха от тревата и размахваха опашки, гонейки досадните мухи. За нищо на света не можех да допусна тази снимка да влезе в обращение из града, нищо че никъде не се споменаваше моето име и нищо че вестникът беше само „Бийкън Бюгъл“. Можех да сторя само едно нещо — да мина през всички магазини наоколо, където продаваха вестника, и да изкупя всички екземпляри от този брой. Така ще ги извадя от обращение. А после, довечера, ще намеря някъде голяма боклукчийска кофа и ще ги изхвърля.
Тръгнах с колата си из града и спрях на шест места, като завърших с „Ресторант за три пени“, откъдето се носеше уханието на прясно изпечени понички със сайдер. Сложих две двайсетачки и на техния щанд, грабнах наличните вестници и ги хвърлих в багажника си. Затръшването на капака ме изпълни с невероятно облекчение. Случаят, свързан с Плувкинята, беше официално приключен.
Видях, че вече е станало близо два часа следобед. Настроих джипиеса си отново за къщата на Чет Къмингс и потеглих натам. Когато пристигнах на Дорсет Лейн, зеленото ауди си беше все на същото място. Почуках на вратата няколко пъти, пак погледнах през прозореца на кухнята, но къщата си изглеждаше все така празна.
Седнах в колата си и се зачудих какво да правя. Бих могла да се върна в хотела, да отворя куфарчето си и да отхвърля малко работа. Това определено бе вариант. Но денят беше толкова ясен, а небето — толкова безмилостно синьо…