Облегнах се на седалката и се оставих на приятния бриз, който нахлуваше през спуснатото стъкло на вратата. Заоглеждах квартала. Повечето от къщите бяха доста стари, може би от началото на XX век. Всяка от тях си имаше тъмнозелена морава и градини, пълни с метличина, вълчи боб, маргаритки, плажен пирен, сребрист руски градински чай. И изведнъж сякаш видях баба като момиче, грижейки се за една от тези градини така, както я бях виждала толкова често като възрастна — с градинарска лопатка в ръка, широкопола жълта шапка на главата. Вероятно си е тананикала, докато е плевяла бурените или е режела прецъфтелите цветове, вероятно добавяйки тук-там по малко тор.
Изпълних се с невероятна тъга, когато си дадох сметка, че никога повече няма да я видя в градината ѝ. Стиснах очи, за да спра сълзите си. Може би просто не исках да губя връзката си с нея. Може би се бях надявала, че в Бийкън чрез този Чет Къмингс ще открия тази връзка. И може би това няма да се случи. Може би съм изминала целия този път за нищо.
Загледах се отново в къщите по улицата и се зачудих къде ли е бил родният дом на баба ми. Ами ако е живяла на същата тази улица? Ами ако точно в този момент съзерцавам нейната къща? И тогава осъзнах, че всъщност има едно нещо, което бих могла да направя. Бих могла да намеря къщата на баба. Не мисля, че ще бъде особено трудно. Все пак аз бях експерт по недвижимите имоти. Представих си как карам по някоя уличка, оградена с чудати къщи от стари времена, със съзнанието, че една от тях е била на баба. Представих си как следя и чакам да видя нейната къща. И от това започна да ми става по-добре.
Извадих мобилния си телефон, включих интернет и открих номера на службата по вписванията на Бийкън. Там нямаше как да не знаят къде се пазят архивите за недвижимите имоти. Жената, която вдигна телефона, ми каза, че архивите се пазели точно тук, в кметството на Магнолия Авеню № 92. Най-сетне нещо да тръгне както трябва!
Кметството на Бийкън, разположено на Магнолия Авеню № 92, се оказа едноетажна постройка, облицована с червени тухли, с четири прозореца отпред, бели щори и бял купол над двойните врати на входа. Изглеждаше като построена през 60-те години — не особено модерна, но и не твърде стара сграда.
Когато пристъпих вътре, ме лъхна леко на амоняк. Указанието на стената показваше, че службата по вписванията е в стая 117. Докато стигна до въпросната врата, миризмата на амоняк бе заменена от аромат на сос за спагети. На едно от двете бюра седеше жена с къса посребрена коса и сбръчкано като на мопс лице и ядеше спагети с морски дарове от пластмасова чинийка.
Бюрото около нея бе пълно с купища листи, бележници, изписани на ръка, купчини картонени папки, от които стърчаха краищата на различни документи, химикали, маркери и цветни кламери. На табелката с името пишеше: „Арлин Флеч“
Жената остави пластмасовата си вилица и вдигна очи към мен, очевидно очаквайки да кажа нещо.
— Приятно ми е, аз съм Елън Бранфорд — казах, като протегнах ръка. — От Ню Йорк — добавих. И ѝ се ухилих широко, когато забелязах пожълтялата микровълнова печка в малък шкаф в другия край на стаята.
Арлин първо погледна ръката ми и едва тогава я стисна.
— В детството си баба ми е живеела в Бийкън.
Арлин кимна и разбърка спагетите в чинийката. Във въздуха се надигна вкусна пара.
— И наскоро почина… — зачаках да видя някаква нормална реакция, но Арлин просто пак ме погледна. Някъде надолу по коридора се затръшна врата, последвана от кръшен смях.
— Дойдох, за да се погрижа за някои нейни неща — продължих — и тъй като така и така съм тук, бих желала да разбера в коя къща е израснала.
Арлин нави няколко спагети около пластмасовата си вилица, пъхна ги в устата си и попита:
— Да разбирам ли, че не разполагате с адреса?
— Точно така — отговорих, безкрайно облекчена, че жената все пак говори. — Точно това искам да открия.
Арлин сведе глава към чинията си, погледа я няколко секунди и аз си помислих, че ще ми каже да се върна след двайсет минути, за да си довърши обяда. Обаче по лицето ѝ премина сянка от усмивка и тя заяви:
— Е, дошли сте точно където трябва!
Стана и ме поведе към съседната стая, която беше без прозорци и миришеше на спарено. С изключение на масата с два компютърни монитора стаята бе пълна от пода до тавана с папки в сиви метални кутии. Веднага разбрах, че благодарение на базата данни в компютрите и на папките стаята съдържа копие от всеки един документ за недвижима собственост, който някога е съществувал или съществува в градчето Бийкън, още от първата продажба, която някога е влязла в архивите.