— Благодаря — кимнах учтиво. — Мисля, че ми стана ясно.
Приседнах на металния стол и започнах да търся фамилията на прадядо ми — „Годард“. Прегледах всички годишни индекси за период от двайсет години — от края на XIX до първите години на XX век. И макар всеки от индексите да имаше раздел за всяка буква от азбуката, имената вътре в разделите не бяха подредени с абсолютна точност. Например Грант се появяваше пред Гибсън, а Гейтс — след Гоутс. Да, така стояха нещата със старите архиви. Хората са идвали с документите си за вписване, а чиновниците са ги въвеждали в съответния раздел по реда на получаването им, а не по азбучен ред. На всичко отгоре всички стари вписвания бяха правени на ръка, което още повече забавяше преглеждането им. Така след два часа аз не разполагах с нищо друго освен с пресъхнала от прахоляка уста и главоболие от задуха в стаята.
Когато се приближих до бюрото на Арлин, я заварих да сортира документите на бюрото си.
— Имате някакъв въпрос ли? — попита.
Поклатих глава и въздъхнах отчаяно. Щеше да бъде прекрасно да открия къщата на баба и да стъпя на земята, по която е стъпвала и тя преди толкова десетилетия. Но единственото, с което се сблъсках, бе разочарование.
— Не, нямам въпроси — отговорих. — Мисля, че приключих. Много благодаря за помощта!
Арлин кимна и се върна към документите си.
Обърнах се да си вървя, когато на стената до вратата зърнах стари пощенски картички, поставени в рамки. Приближих се, за да ги огледам по-добре. Те показваха вече поизбелели картини от центъра на Бийкън с магазините му, хората, разхождащи се по тротоарите, и колите с огромни калници и още по-огромни волани. На една от картичките се виждаше чисто бяла сграда, която някога е помещавала кметството. Имаше и една сграда от червени тухлички, разположена върху обширна зелена морава. Пред сградата, подобно на древен страж, се възправяше голям дъб с разкривен ствол. В долната част на картичката се виждаше надпис: „Общинско училище Литълтън, Бийкън, Мейн“.
Общинско училище „Литълтън“ ли? Какво значеше това?
— Всъщност имам един въпрос — обърнах се пак към Арлин. — Имате ли представа дали това училище е съществувало през четирийсетте? — баба ми е била ученичка някъде по това време!
Арлин се изправи, постави на носа си тесни очила със сребърни рамки и се вторачи в картичката, сякаш я виждаше за първи път.
— Това е училище „Литълтън“ — рече накрая.
— Точно така — кимнах. — Имате ли някаква представа кога е било построено?
— Доколкото ми е известно — през двайсетте — отговори, примижа и направи още една крачка към картичката. — Но ако изчакате само още минутка, ще мога да ви кажа със сигурност.
Насочи се към едно от чекмеджетата на големия метален шкаф, започна да рови и накрая извади нещо.
— Ето го! — развя под носа ми някаква брошура. — Миналата година в едно от нашите училища работиха по проект за историята на старите сгради в Бийкън. Пише и за училището.
И ми връчи брошурата. На жълтата корица се виждаше детска рисунка на голяма зелена къща с фронтони на покрива. Вътре имаше снимки на десетина местни исторически сгради, като към всяка от снимките имаше и кратък исторически разказ. Разлистих страниците и открих копие от същата картичка, която висеше и тук. Историческата справка казваше, че училището е построено в периода от 1923 до 1924 година и е отворило врати през есента на 1924 година. Да, няма начин баба ми да не е учила в него!
— Можете да задържите брошурата — кимна Арлин, затваряйки чекмеджето. — Имаме много екземпляри от нея.
— Имам само един последен въпрос и предварително ви благодаря за отделеното време! — рекох, стиснала здраво в ръка брошурата. — Дали това училище още съществува?
Арлин се ококори така, сякаш ѝ бях задала най-глупавия въпрос на света, и възкликна:
— Разбира се, че съществува! Намира се на Нехок Лейн!
С тези думи тя се върна на бюрото си и делово вдигна слушалката на телефона. На излизане забелязах от долната страна на ръкава ѝ малко червено петно и се запитах дали не е от доматения сос на спагетите.
Хладното следобедно слънце и чистият въздух навън ми дойдоха много добре след задуха и праха на стаята с архивите. Програмирах джипиеса си за Нехок Лейн. Оказа се, че е на 5 километра оттук. Може и да не бях открила къщата на баба ми, но намирането на училището ѝ беше не по-малко приятна опция. Вече започвах да се изпълвам с топлота към Бийкън. Нещо в това градче като че ли започваше да ми харесва.